Теодор Стърджън: Пухчо

Рансъм лежеше в тъмното и се усмихваше, мислейки за домакинята. Заради феноменалния си талант на разказвач той бе желан гост навсякъде. А въпросният талант се дължеше именно на честото му гостуване из най-различни среди, тъй като не представляваше нищо друго, освен колоритно описание на някои хора и техните мнения за ближните. И цялата тази хаплива ирония се сипеше върху особи, които бе срещал през последните няколко дни. Например, само седмица след като бе гостувал у семейство Джоунс, той можеше тихомълком да направи скандални и невероятно смешни разкрития за тях пред новите домакини, да речем фамилия Браун. И да не мислите, че семейство Джоунс се обиждаха? О, не. Тяхното се оказваше цвете в сравнение с кирливите ризи на Браун. И тъй продължаваше да кръжи по спирала из висшето общество.

Днес обаче Рансъм не гостуваше на Джоунс или Браун. Намираше се в дома на госпожа Бенедето; а за неговия твърде хаплив хумор вдовицата Бенедето се оказа същински небесен дар. Тя живееше в свой собствен свят, изграден очевидно върху никому неизвестните имена на предци и познати, също както холът й бе претъпкан с неописуемо безвкусни образци на викторианската мебел в стил рококо.

Госпожа Бенедето не живееше сама. Нищо подобно. Целият й живот, както казваше самата тя, бе посветен, отдаден и всецяло обречен на нейното бебче. Или казано с други думи, на нейния любимец, мъничък хубавец, сладурест красавец и дори — простете за израза — нейния тумбачест глезоран-мърморан. Сам по себе си той представляваше забележителна картинка. Отзоваваше се на прякора Търкулан, който бе крайно неточен и оскърбителен за достойнството му. По рождение носеше името Пухчо, но нали знаете какво нещо са прякорите. Беше едър и загладен, типичен представител на най-висшата животинска форма, наречена помъдрял уличен котарак.

Чудно нещо са котките. Те единствени могат да водят живот на паразити и въпреки това да поддържат на най-високо ниво своята способност да се грижат за себе си. Сигурно неведнъж сте чували за изгубени кученца, но не и за изгубени котки. Котките просто не се губят, понеже не са ничия собственост. Само не го разправяйте на госпожа Бенедето. Тя не би и помислила да подложи на изпитание верния Пухчо, като обяви десетдневен мораториум върху консервираната сьомга. Иначе би открила у него толкова преданост, колкото в някоя дървеница.

Мислейки за всичко това, Рансъм се чувстваше твърде развеселен. Гукането на госпожа Бенедето около флегматичния Пухчо бе просто опияняваща гледка. Като си припомни всичко в подробности, той неволно помисли, че в крайна сметка Пухчо може все пак да се окаже изключителен екземпляр. Котешкото ухо е чувствителен орган; всяко същество, което е в състояние да изтърпи непрекъснатия словесен поток на госпожа Бенедето от сутрин до вечер, а сетне да чуе как постепенно заглъхва в нощта, само за да отстъпи място на гръмовно хъркане… казано накратко, всяко подобно същество наистина е изключително. А Пухчо търпеше безропотно вече цели четири години. Котките не се славят с търпение. Те обаче притежават изключително чувство за изгода. От цялата работа Пухчо печелеше — и то колкото да компенсира с излишък понасяните несгоди, защото котките по принцип не обичат равностойните сделки.

Рансъм лежеше кротко и се възхищаваше от несравнимата мощ на вдовишкото хъркане. Не знаеше много за покойния господин Бенедето, но подозираше, че трябва да е бил човек с ангелско търпение, мазохист или глухоням. Изглеждаше невероятно едно-единствено мършаво гърло да издава подобен тътнеж, ала фактът си оставаше факт. Рансъм с усмивка си представи, че от много бъбрене тая жена има мазоли по небцето и сливиците и именно тяхното триене прибавя в хъркането особен допълнителен тон, напомнящ шумолене на стара кожена подвързия. Мислено си отбеляза да съхрани тази идея за бъдещи разсъждения. Можеше да я използва идната седмица.

Хъркането едва ли е най-сладката приспивна песен, но всеки шум може да стане приспивен, стига да се повтаря достатъчно дълго. Има един стар виц за пазач на фар с автоматично оръдие, което гърмяло през четвърт час и денем, и нощем. Една нощ както старецът спял, оръдието не гръмнало. Само три секунди след точния час човечецът рипнал от леглото и се защурал из стаята с крясъци: „Какво беше туй?“. Точно така стана и с Рансъм.

Той не знаеше дали е спал час, два, или изобщо не е заспивал. Изведнъж се озова седнал на ръба на леглото, съвсем буден и напрегнал слух до предел, за да открие източника на онова — Какво всъщност? Звук ли? — което го бе събудило. Из старата къща царуваше тишина като в морга подир края на работното време и в просторната сенчеста спалня не се виждаше нищо, освен посребрените от луната прозорци и мрачните очертания на завесите. Мина му утешителната мисъл, че зад тия завеси може да се укрива какво ли не. Той бързо дръпна нозе от пода и пролази назад по леглото. Не че имаше нещо отдолу, но все пак…