Теодор Стърджън: Пухчо

През лунните лъчи по пода се задаваше плавно някакъв бял предмет. Без да издава нито звук, Рансъм се напрегна, готов за удар, отбрана, отскок или бягство. Не притежаваше кой знае какъв характер, но дължеше репутацията си на едно особено умение — способността да бъде винаги нащрек, неподвластен на изненади. С такъв човек не се спори.

Белият предмет спря и го огледа с жълтозеленикавите си очи. Та това беше Пухчо — небрежен, добродушен и напълно лишен от желание да плаши хората. Всъщност той дори впери поглед в поомекналото туловище на Рансъм и някак загадъчно повдигна рошавата си вежда, сякаш се наслаждаваше на конфузното положение.

Рансъм учтиво изтърпя котешкия взор и се протегна с ленива грациозност, която не би посрамила дори самия Пухчо.

— Ама че ме уплаши! — весело каза той. — Не са ли те учили да чукаш, преди да влезеш в будоара на един джентълмен?

Пухчо вдигна лапа и лекичко я докосна с език.

— За варварин ли ме смяташ? — запита той.

Рансъм усети как клепачите му натежават, ала това бе единственият признак на смайване. Нито за миг не повярва, че котаракът е проговорил, но в току-що прозвучалия глас имаше нещо доста познато. Естествено, някой си правеше глупави шеги.

Божичко… трябваше да е шега!

Е, така или иначе, трябваше да чуе гласа още веднъж, за да го разпознае.

— Не си изрекъл нищо, разбира се — каза той на котарака, — но ако случайно греша, би ли го повторил?

— Чу ме много добре — отвърна Пухчо и скочи върху леглото.

Рансъм инстинктивно се отдръпна.

— Да. Аз… май наистина те чух — промърмори той. За Бога, къде бе чувал този глас? Опита се да обърне всичко на шега. — Знаеш ли, при дадените обстоятелства би трябвало дори да ми пратиш послание, преди да почукаш.

— Отказвам да се съобразявам с тъй наречените норми на поведение — заяви Пухчо. С безупречно чистата си козина приличаше на реклама за юргани, но въпреки това отново подхвана да се мие най-старателно. — Не ми допадаш, Рансъм.

— Много благодаря — изкиска се изненаданият Рансъм. — Чувството е взаимно.

— Защо? — попита Пухчо.

Рансъм изруга на ум. Бе разпознал котешкия глас — нещо, което доказваше изключителната му наблюдателност. Всъщност чуваше собствения си глас. Реши, че нещата май доста загрубяват и както винаги в подобни моменти прибягна към прикритието на празните приказки.

— Причините да не ми допадаш са безброй — обясни Рансъм. — И всички могат да се изчерпят с едно-единствено изречение: „Ти си котарак“.

— Чувал съм те да го казваш поне два пъти — отвърна Пухчо, — само че тогава употребяваше думата „жена“.

— Поведението ти е нетърпимо. Нима истината става неистина, ако се изрече повече от веднъж?

— Не — охотно потвърди котаракът. — Но се превръща в шаблон.

Рансъм се разсмя.

— Ако оставим настрани факта, че говориш, намирам те доста забавен. Още никой не е критикувал моите реплики.

— Не си попадал на умни хора — заяви котаракът. — Защо не обичаш котките?

За Рансъм подобен въпрос бе като натискане на бутон, който включва поредица от изречения.

— Котките — назидателно съобщи той — несъмнено са най-егоистичните, неблагодарни и двулични твари на този и който и да било друг свят. Заченати от порочната връзка между Лилит и Сатаната…

Очите на Пухчо се разшириха.

— А! — прошепна той. — Личи си хуманитарното образование!

— … те са взели най-лошото и от двамата. Най-добрите им качества се крият в изяществото на на форма и движение, ала дори оттам лъха злото. Жените са най-капризните двуноги създания, но едва ли могат да си съперничат с вродената котешка капризност. Котките са фалшиви. Невъзможни са, както е невъзможно всяко съвършенство. Никое друго същество не се движи с тъй върховна грация. Само мъртвец може да се мери със съвършеното котешко отпускане. И нищо — да, абсолютно нищо — не надминава чудовищното двуличие на котките.

Пухчо замърка.

— Пис-пис! — яростно възкликна Рансъм. — Припичаш се край огъня и мъркаш! Усмихваш се с жълти жабешки очи към приносителя на дроб, сьомга и пилешко! Мека, пухкава топчица, вързопче от радост, играеш си с хартийка на конец и караш децата да пляскат с ръчички като те гледат, а в злобния ти мъничък мозък свирепо припламват образите, родени от тази игра. Захапи го до кръв; стискай го до задушаване; после го остави и отстъпи високомерно; разбутай го с нежна пухкава лапка додето пак се размърда и скачай отново. Грабни го в нокти, претъркаляй се, забий жестоко зъби, докато го изкормяш със задните лапи. Хартийка на конец! Какво двуличие!