Теодор Стърджън - Точната реплика

Всеки мъж бил Казанова? Вярно. Всеки може да бъде, стига да има точната реплика. С малко повечко опит знаеш какво да използваш за всяка жена. От десет случая в девет улучваш без грешка. А в десетия всичко е въпрос на късмет. Като с Гей, например.

Видях Гей за пръв път когато влезе в „Синята котва“ и заговори Сириеца. Не знам какво му каза, но я нае. Той винаги наема самоуверените момичета. Но заради тезгяха не видя каквото зърнах аз, докато бях коленичил и трошах лед за витрината с морските дарове — как с побелели, влажни ръце усуква и мачка кърпичката.

Косата й падаше върху изящни рамене, а около бадемовите й зелени очи имаше тъмни кръгове. Говорейки, имаше навика да повдига острата си брадичка и леко да разтваря устни, сякаш зъбите й бяха някаква весела тайна.

Сириеца каза на готвача да я нахрани, тя прекоси дансинга и хлътна в едно сепаре. Донесох вечерята и когато я сложих пред нея, тя почти не ме погледна. Беше прегладняла.

Имаше си всичко каквото се полага и аз не пропуснах да го огледам.

— Поздравления — рекох.

Огромните й очи изненадано се стрелнаха към мен като светкавица в лятна жега — ярки, но без ясна посока.

— За работата, искам да кажа — добавих аз. — Няма да останеш със скръстени ръце, помни ми думата.

— А… да. Работата. Благодаря.

Гласът й бе тих и някак измъчен, също като лицето. Но плътен. Глас на певица.

Харесваше ми. Явно примираше от глад, но разчупваше хляба, преди да го намаже, а месото режеше на съвсем ситни парченца. Лакът на ноктите й беше с цвят на корал, а не пурпурен или ален като на другите момичета в „Котвата“. Погледнах към тезгяха, където готвачът разсеяно почистваше скарата. Значи нямаше поръчки. Вмъкнах се в сепарето срещу нея. Мисля, че чак тогава ме зърна за пръв път.

— Харесва ли ти? — запитах аз и кимнах към храната.

Отново същият бърз, безразличен поглед.

— Да. Готвача си го бива, нали?

Стори ми се, че ще потръгне.

— Слушай, ти май не си южнячка.

— Откъде пък разбра, за Бога?

Давай, мой човек, рекох си. Налучка точната реплика. И веднага изтърсих:

— Да се представя. Викат ми Лио. Най-добрата комбинация между бияч и майстор на сандвичи по цялото крайбрежие на Мексиканския залив, а освен туй съм и опитен филолог. Нито един южняк не си мери приказките като теб. Кажи ми сто думи и ще посоча откъде си с точност до двеста квадратни мили. Ще ти кажа и още нещо. Всъщност не искаш тази работа и не я харесваш, защото не е за теб. Ако ти трябваше работа, нямаше да носиш такива дрехи. Но ще търпиш, защото ти се налага, защото нещо те мъчи и вярваш, че тъй ще го преодолееш. Видя ли? — приключих аз, за да покажа колко съм умен. — Всичко ти е написано на челото.

Тя се усмихна чаровно, но в очите й проблесна пламъче.

— И аз знам нещичко за теб. Ти също не си южняк. Обаче не си мериш приказките. — Усмивката изчезна. — Много жалко.

Хубаво ме подреди.

— Слушай, сестро…

Тя бутна празната чиния към мен.

— Отнеси това откъдето си го взел и виж дали нямаш друга работа освен мен.

Не се шегуваше. И додето разбера какво става, вече търчах с чинията към тезгяха. Да се оттегля позорно! Аз!

Не ми минават такива.

Настана вечер и моряците взеха да идват. Гледах си работата, преобръщах кюфтета и свински пържоли, но отвътре ми кипеше. Първо защото бях обиден. Но по някое време взех да се чудя защо съм обиден и точно тогава дойде изненадата.

Гледах я. Кръчма като нашата в някакво си забутано южняшко нефтено пристанище не е цвете за мирисане. Тя беше съвсем боса в занаята, но бързо схващаше. Скоро вече поемаше от пияни моряци монети, за да ги пусне в алчната паст на автоматичния грамофон, танцуваше с тия двукраки вълци, пиеше за тяхна сметка безброй чашки вода с натрошен лед и няколко капки евтино вино, наливаше в жадните им гърла грамадни количества разводнена скоросмъртница — вършеше всичко това и то като истински ветеран. Имаше дух и това ми допадаше адски. Аз не съм божа кравичка. Пет години като шофьор на камион, моряк по танкерите и контрабандист ме бяха излекували от всякакви чувства и идеали. Докато дойде тя. Но Гей някак успя да пропука бронята от груб живот, груби мисли и груби обноски. Когато зървах по бледото й лице бързо прикрит проблясък на погнуса или възмущение при някоя особено пиперлива приказка, сякаш нещо ме удряше дълбоко в сърцето — там, където смятах, че вече всичко е мъртво. След като веднъж ме бе отблъснала, нямах кураж пак да си направя устата. Но я гледах. Сякаш цял живот се бях подготвял само за възможността да я гледам…