Теодор Стърджън - Точната реплика

Станах да си вървя.

— Дано всичко стане както искаш, Гей. Ако ли не — помни, че съм до теб. Потрябвам ли ти за каквото и да било…

— О, благодаря, Лио. Но няма да се наложи. Ти не познаваш Били.

— Да — казах аз. — Не го познавам.

Тя отвори вратата на „Франклин“, после се обърна и ме погледна.

— Толкова е спокойно с теб, Лио…

Не точно това исках да чуя, но трябваше да се задоволя. Поех назад сред розови видения.

Говоря съвсем сериозно. Помните ли как е било при първата среща с момиче? Не с някоя случайна симпатия, а когато е истинско чувство. Нали ме разбирате — да желаеш момичето тъй отчаяно, че да не смееш да го докоснеш. Чувстваш се пълен до края и в същото време някак кух. Все едно. Знаете какво имам предвид.

Бедният Били, а? Виж ми окото!

Съботата беше ужасно натоварена. Сириеца непрекъснато обикаляше, раздаваше ръкостискания и се усмихваше, а ние с готвача бяхме в пълна бойна готовност. Обаче поне не трябваше чак толкова да наглеждам как се държат с Гей. Тя се учеше бързо. Фалшивата й усмивка бе станала още по-широка и вече не се стряскаше, когато на дансинга я попритиснеха малко по-плътно. Справяше се чудесно.

Около девет взе да пристига екипажът на „Уондърфорд“. Зърнах двама-трима познати, между тях един дребен швед, с когото особено си допадахме. Той единствен ме подкрепи при онзи търкал в Бостън.

— Стой! — викнах аз, щом го видях.

— Кой? — тутакси изрева той.

— Свой! — отвърнах аз, после му стиснах ръката и отпуснах една бира за сметка на заведението.

И като стари моряци двамата набързо си разменихме клюки за разни познати. Блеки бил останал в Ривер; при последното плаване първият помощник се разбеснял; ченгетата спипали Мърфи по отпечатъците — имал старо дело за фалшификация.

— Жалко, че вече не си на коритото — приключи шведът. — Щях да те запозная с Парахода.

— Тоя пък кой е?

— Трюмов работник, взехме го в Бейон, като изхвърлиха Дайдън. Взима за чиста монета каквото и да му речеш. Една вечер срещнахме яко вълнение и му подхвърлихме, че ще е добре да си събере багажа. Тая нощ, викаме, ще трябва да влезем в лодките. Бога ми, взе, че го направи! Отгоре на всичко надяна спасителната жилетка и викна един от нашите да я завърже. Представяш ли си? — Шведът отпи от бирата. — Друг път помощник-механикът два часа му обяснява как работят горелките и като реши, че е разбрал, остави хлапака в машинното. Петнайсет минути по късно се връща и що да види? Водата спряна, а горивните кранове и на трите двигателя завъртени до дупка. Накрая откри хлапака да играе на карти в столовата. Бил отишъл да пийне вода и забравил, че е на вахта!

— Леле Боже! — възкликнах аз. — Как му е името?

— Нямам представа — отвърна шведът. — Викаме му Парахода.

— И откога е при вас?

— Около година.

— Година? Как е изтраял толкова?

Шведът се навъси.

— Заради шефа. — Той потри показалци един в друг. — Хлапето ги приказва едни, дето са километър дълги и три километра дълбоки, пък и чете разни шантави книги. Всичко започна когато шефът го видя да чете „Юрген“ от някой си Кейбъл. Нали помниш шефа? И той си пада чешит. Е, разбъбриха се за тая проклета книга. От тогава насетне хлапето съвсем се разпаса. За щяло и нещяло търчи при началството, а пък вахтата напуска с четвърт час по-рано. Туй, неговото, не е работа, братче, ами жива екскурзия.

— Симпатяга — рекох аз. — Познавам наоколо поне трийсетина адски добри моряци, дето си търсят работа.

Шведът вдигна халбата и пак я остави.

— За вълка говорим…

Един хлапак се провираше през дансинга в наша посока. Беше пиян, но не чак толкова, колкото се правеше. Издокаран с двуредно сако, пурпурна риза, панталони с по пет подгъва от всяка страна и обувки с квадратни бомбета. Отстрани под ухото му — между нас казано, доста мръсно — стърчеше възелът на най-разкошната жълта вратовръзка в целия Юг.

— Здрасти, шведче, здрасти мой човек — изцвърча той. — Да те черпя една бира?

Шведът ми намигна и поръча две бири. Хлапакът залитна към грамофона и взе да оглежда плочите докато шведът плати. После се върна и веднага награби халбата.

Шведът пак ми намигна и рече:

— Хей, Параход, я покажи какво прави кучкарят.

Хлапакът излезе на дансинга и взе да лае, размахвайки въображаема мрежа. Не беше смешно, но всички избухнаха в смях, защото глупакът ужасно се излагаше. Смехът бе жесток, презрителен, ала Парахода сякаш не го усещаше. Или просто не му пукаше. Тъй де, нали стоеше над тях.