Теодор Стърджън - Точната реплика

— Хайде сега кормчията! — изрева някой.

Парахода сграбчи невидим щурвал и врътна въображаем кораб трийсет градуса вляво. Цялата кръчма крещеше, цвилеше и виеше от възторг.

— Сондьор!

— Кондуктор!

— Хей, Параход! — изрева шведът. — Я изпей „Широките панталони“!

И той запя. Песента не беше нито весела, нито мръсна. Просто калпава. Приеха я доста добре. След като свърши, той се върна на зигзаг към бара. Но веднъж надушили плячка, вълците не искаха да я изпуснат; ловният сезон за наивници беше открит. Грабнаха Парахода и взеха да го наливат с бира до пръсване.

Точно тогава видях Гей. Беше застанала с гръб към бара и гледаше с изумен ужас и отвращение. Минах зад бара, облакътих се и я потупах по рамото.

— Голям цирк, нали?

— Лио, какво му става? Какво го прихваща? Пиян ли е? Изглежда болен. Защо го карат да прави това?

— Нищо му няма, Гей — казах аз. Тя не ме погледна, не откъсваше очи от Парахода. — Не е пиян, само се перчи. Но скоро ще бъде. Правят си майтап с него, защото е глупак и толкоз. Гей! — повиших глас и ме обзе ужасно подозрение. — Гей! Какво ти е?

Вместо отговор тя изведнъж се втурна в тълпата около Парахода и взе да разблъсква хората с лакти. Онзи тъкмо подхващаше за трети път „Широките панталони“, когато тя най-сетне си проби път и изкрещя:

— Били! Били! Престани, Били!

— Боже мой! — изстенах аз.

Парахода спря да пее, вгледа се в нея, тръсна глава и пак се вторачи.

— Гей…

Гей бе забравила „Котвата“, работата, Лио… всичко, освен че нейният Били се правеше на глупак. Подхвана го тихо, сред мъртвешката тишина, настанала в залата. Грамофонът свиреше „О, прекрасен Тексас“, но изведнъж застърга и млъкна, защото някой дръпна щепсела. Гей имаше великолепен сценичен глас — всяка сричка се чуваше ясно и звънко.

Не помня какво каза. Тъй или иначе, не е за повтаряне. Казват, веднъж Линкълн изрекъл тъй силна и трогателна реч, че после никой не си припомнял нито дума. Гей стори същото. Не се спомням думите, но помня как замълча най-шумната кръчма в града; помня как усмивките по лицата на моряците, леките момичета и работниците от рафинерията бавно посърнаха, угаснаха и напълно изчезнаха. Помня, че ставаше дума за клетва, за пиедестал, за очакване… но най-ясно си спомням как Гей говореше леко приведена, как очите й бяха леко присвити от гняв, пълни със сълзи, а устните й се гърчеха от презрение.

Когато свърши, тя му обърна гръб, гордо мина по прохода, който й отвориха хората и спря пред Сириеца. Той я изслуша, после поклати глава и безпомощно вдигна ръце, ала тя го загърби почти като Парахода и изчезна в съблекалнята.

Тълпата се отдръпна от Парахода, остави го клюмнал, ококорен и опозорен… и отново се вдигна глъчка.

— Един стек! — викна барманът на готвача. — Четири бири!

Някой избухна в пиянски смях. „Там, де цъфтят сини камбанки“ — стенеше грамофонът. Вратата на съблекалнята се разтвори с трясък и Гей тръгна право насреща ми.

— Лио, напускам.

— Знам — казах. — Добре. Какво ще правиш?

Зърнах през рамото й как тълпата отново се сбира около Парахода.

— Отивам си у дома… на север. Само че, Лио — Тя се изчерви като божур. — Зле съм с парите…

Парахода надигна глас и изрече нещо напевно. Гей за миг откъсна очи от моите и когато ги върна, в тях вече имаше нещо ново.

— Лио, можеш ли да ми услужиш? Ще ти ги върна щом се прибера. Честна дума.

Взех да долавям какво говори Парахода сред тълпата, която го закриваше от нас.

— Какво е това, по дяволите? — запитах аз.

— Кийтс — отвърна тя. — „Ендимион“… четяхме го заедно.

Гей бавно ми обърна гръб и се подпря на бара. Онзи писклив хлапашки глас продължаваше да ни блъска. Някой в навалицата забеляза Гей, смушка съседа си и двамата се вторачиха. Тълпата се люшна, разцепи се и видяхме Парахода. Беше паднал на колене с протегнати ръце, вирната глава и сълзи в очите. Изглеждаше сърцераздирателно смешен… Кийтс в кръчмата! Погледът му бавно слезе надолу и спря върху нас.

Не на място, но от сърце. Нелепо, но изстрадано. Гей беше като упоено създание, чуло неудържим призив. Стоеше напълно омагьосана, докато онзи пиян хлапак ми я отнемаше… и какво можех да сторя? Магията бе налице.