Труди Канаван - Върховният повелител

Баран също се беше съгласил засега да запази в тайна възможността убиецът да е магьосник-отстъпник. Както беше обяснил Лорлън, ако новината се разчуеше, кралят и Домовете щяха да очакват да се проведе ново преследване като онова, което беше организирано за Сония. Поуката, която си извлякоха от този случай беше, че ако магьосниците плъзнат из целия град, това само ще накара отстъпника да се скрие по-добре.

Лорлън достигна до фоайето. Видя как каретата излиза от конюшнята и се насочва към стъпалата на Университета. Когато тя пристигна, Разпоредителят слезе долу, даде на кочияша адреса и се качи вътре.

„Така че какво знаем все пак? ” – запита се той.

По цели седмици, понякога месеци, жертвите биваха убивани по един и същ ритуален метод, наподобяващ ритуалите на черната магия. След това за няколко месеца убийствата преставаха, докато вниманието на Стражата бъде привлечено от нова поредица от убийства. Новите убийства също бяха ритуални, но с леки промени в сравнение с предишните.

Според Баран възможните причини за измененията в ритуала бяха две: или убиецът беше един и променяше почерка си, или всяка поредица от убийства се извършваше от различен човек. Един убиец би могъл да промени почерка си, за да избегне разкриването му или за да усъвършенства ритуала; ако убийците са различни, това би могло да означава, че са част от някаква банда или култ, изискващи извършването на убийства като условие за посвещаване или като проверка на лоялността.

Лорлън погледна надолу към пръстена на ръката си. Няколкото жертви, които бяха извадили късмета да видят убиеца и да оцелеят, свидетелстваха, че той е носил пръстен с червен скъпоценен камък на ръката си. „Същият пръстен като този ли?” – запита се Разпоредителят. Акарин беше създал камъка от стъкло и от собствената си кръв в нощта, в която беше открил, че Лорлън, Сония и Ротан знаят, че той е изучавал и използва черната магия. Пръстенът му позволяваше да види и чуе всичко, което Лорлън прави, и да се свързва със съзнанието му без останалите магьосници да усещат.

Всеки път, когато убийците използваха ритуал от черната магия, Лорлън не можеше да не обмисли възможността Акарин да е извършителят. Върховният повелител не носеше пръстен, но би могъл да си го слага само когато излиза от Гилдията. Но защо му беше да го прави? Той нямаше нужда да следи себе си.

А ако пръстенът позволяваше на някой друг да види какво върши убиецът?

Лорлън се намръщи. Защо Акарин ще иска някой друг да наблюдава какво върши? Освен ако не действаше под командването на другиго. Това беше стряскаща възможност...

Лорлън въздъхна. Понякога се улавяше, че се надява никога да не научи истината. Знаеше, че ако Акарин е убиецът, самият той ще се чувства отчасти виновен за смъртта на жертвите. Искаше му се да се беше изправил срещу Акарин отдавна, още когато беше научил от Сония, че Върховният повелител си служи с черна магия. Но се страхуваше, че Гилдията не би могла да победи Акарин в пряка битка.

Така че Лорлън беше запазил престъплението на Акарин в тайна и беше убедил Сония и Ротан да сторят същото. После Акарин беше разбрал, че им е известно за престъплението му и беше взел Сония за заложница, за да е сигурен, че Лорлън и Ротан ще си държат езиците зад зъбите. И сега Лорлън не можеше да се изправи срещу Акарин, без да рискува живота й.

„Но ако открия, че Акарин е убиецът и знам, че Гилдията може да се справи с него, няма да се поколебая. Нито старото ни приятелство, нито дори опасността за Сония няма да ми попречат да го спра”.

И Акарин сигурно беше наясно с това – чрез пръстена.

Разбира се, имаше вероятност убиецът да не е Върховният повелител. Той беше наредил на Лорлън да разследва убийствата, но това не доказваше нищо. Възможно беше просто да иска да знае колко близо е Стражата до разкриването на убиеца...

Каретата спря. Лорлън погледна през прозореца и примигна изненадано, когато видя, че са пред Градската стража. Толкова беше увлечен от размислите си, че не беше забелязал кога са пристигнали. Каретата се разклати, когато кочияшът слезе, за да отвори вратата. Лорлън излезе и тръгна през тротоара към входа на сградата. Капитан Баран го посрещна в малкото фоайе.

— Добър вечер, Разпоредителю. Благодаря ви, че пристигнахте толкова бързо.

Въпреки че Баран беше все още млад, челото му беше набраздено с бръчки. Тази вечер те изглеждаха още по-дълбоки.

— Добър вечер, капитане.