Труди Канаван - Върховният повелител

— Имам някои интересни новини за вас и трябва да ви покажа нещо. Моля, елате в кабинета ми.

Лорлън го последва в коридора до малка стая. Останалата част от сградата беше тиха, въпреки че вечер винаги присъстваха и по няколко стражници. Баран покани Разпоредителя да седне, после затвори вратата.

— Помните ли как ви казах, че и Крадците може да търсят убиеца?

— Да.

Баран се усмихна накриво.

— Вече имам потвърждение. Беше неизбежно ако и Стражата, и Крадците разследват убийствата, пътищата им да не се пресекат. Оказа се, че Крадците от месеци имат шпиони тук.

— Шпиони? В Стражата?

— Да. Дори честен човек може да бъде изкушен да приеме пари срещу информация, когато тази информация може да доведе до разкриването на убиец – особено при положение, че Стражата няма никакъв напредък. – Баран сви рамене. – Все още не знам кои са всичките шпиони, но засега нямам нищо против да продължат със заниманията си.

Лорлън се подсмихна.

— Ако ви е нужен съвет по преговори с Крадците, бих ви изпратил лорд Денил, но той сега е Посланик на Гилдията в Елийн.

Капитанът повдигна вежди.

— Това би бил интересен съвет, въпреки че никога няма да имам възможността да се възползвам от него. Нямам намерение да преговарям с Крадците за сътрудничество. Домовете никога не биха одобрили това. Договорихме се с един от шпионите да ми предава каквото може. Засега информацията му не е от полза, но по-нататък това може да се промени. – Бръчките между веждите му отново станаха по-дълбоки. – А сега за това, което искам да ви покажа. Казахте, че искате да огледате следващата жертва. Тя беше открита тази вечер, така че донесоха тялото тук.

Лорлън почувства как по гърба му плъзва хлад, сякаш нещо студено и лепкаво е потекло под яката на мантията му. Баран махна към вратата.

— В мазето е. Искате ли да го видите сега?

— Да.

Той се изправи и последва Баран в коридора. Мъжът запази мълчание, докато двамата се спускаха по стълбите. На долния етаж тръгнаха по коридора. Въздухът стана чувствително по-студен. Спряха пред тежка дървена врата, Баран я отключи и влязоха.

Силната миризма на билки, прииждаща от коридора, не можеше да заличи вонята в стаята. Задната стая беше оскъдно обзаведена. Между голите каменни стени имаше три пейки. Върху едната от тях имаше голо мъжко тяло. На другата имаше купчина дрехи, спретнато сгънати.

Лорлън се приближи и неохотно огледа тялото. Както и при всички скорошни убийства, жертвата беше прободена през сърцето, имаше и плитък прорез през едната страна на врата на мъжа. Въпреки това изражението на човека беше неочаквано спокойно.

Докато Баран описваше мястото, където жертвата е била намерена, Лорлън си спомни за разговора, който беше дочул по време на едно от събиранията на Гилдията във Вечерната зала. Лорд Дарлън, млад лечител, описваше свой пациент на трима от приятелите си.

— Когато пристигнахме, той вече беше мъртъв – каза тогава Дарлън, клатейки глава, – но жена му настояваше да направим нещо, сякаш сме всемогъщи. Така че аз го огледах.

— И откри ли нещо?

Дарлън се намръщи.

— След смъртта в тялото остава много жизнена енергия, множество органи все още са активни въпреки разлагането, но сърцето и мозъкът му бяха тихи. Обаче открих друго сърцебиене. Едва доловимо и бавно, но определено сърцебиене.

— Как е възможно това? Две сърца ли е имал?

— Не. – Гласът на Дарлън беше измъчен. – Той... той се е задавил, поглъщайки севли 1.

Двамата от приятелите, също лечители, избухнаха в смях. Третият, алхимик, изглеждаше озадачен.

— Какво ще прави севли в гърлото му? Те са отровни. Да не го е убил някой?

— Не – въздъхна Дарлън. – Ухапването им е отровно, но кожата им съдържа вещество, което предизвиква еуфория и видения. Някои хора харесват този ефект. Те смучат гущерите.

— Смучат гущерите? – попита недоверчиво по-младият алхимик. – И какво направи ти?

Лицето на Дарлън се беше зачервило.

— Севлито се задушаваше, така че го измъкнах. Изглежда, жената не знаеше за този навик на съпруга си. Изпадна в истерия. Не искаше да стои вкъщи от страх, че там гъмжи от севлита и някое от тях ще се вмъкне в гърлото й през нощта.

Тези думи накараха двамата лечители отново да прихнат. Лорлън почти се усмихна при спомена за това. Лечителите се нуждаеха от чувство за хумор, макар понякога то да изглеждаше доста странно. Във всеки случай този разговор даде идея на Разпоредителя. Тялото на обикновен мъртвец беше пълно с енергия, но тялото на някой, убит с черна магия, би трябвало да е пресушено откъм енергия. За да провери дали убиецът е използвал черна магия, Лорлън трябваше да изследва някоя от жертвите с лечителския си усет.