Труди Канаван - Мисията на посланика

Храната му се поднасяше според някакъв модел и той започна да го използва, за да брои дните. Семплото ядене от сладка зърнеста каша и плод бе последвано няколко часа по-късно от по-обилна храна, съставена от месо и зеленчуци. След поредния интервал му носеха по-лека храна от плоски хлебчета и чаша топло мляко. Храната беше обикновена, но му се струваше прекрасна след отмъкнатите остатъци, с които се хранеше, докато пътуваше с Тивара.

Бяха му казали, че ще остане тук до процеса на Тивара. Досега бяха минали два дни и половина, предполагаше той. Развличаше се, като четеше бележника си и записваше наблюденията си върху всичко, което бе научил досега за Изменниците. Освен това вписваше въпросите, на които щеше да търси отговори, когато бъде свободен да го направи. Всеки път, когато му носеха храна, Лоркин успяваше да зърне Изменницата, която охраняваше вратата му. Винаги бе жена, но не винаги една и съща. Нямаха ли мъже-магьосници? Или никой от тях не беше проявил желание да го охранява? Или просто не вярваха на един мъж да охранява друг мъж?

Той прекарваше и много време в сън. Макар да бе успял да изцели напълно изтощението и болките, винаги бе по-добре да позволи на тялото само да възстанови енергията и здравето си.

Светлината идваше от вграден в тавана скъпоценен камък. Той успя да го разгледа, като стъпи на леглото си. Но не можеше да го проучва дълго, заради силната светлина. Допря ръката си до него и установи, че не излъчва топлина. Повърхността му бе шлифована също като камъните, използвани в бижутата.

Дали това бе естествената му форма или бе обработван от човешка ръка? Щеше ли да свети вечно или постепенно можеше да угасва?

Въпросите без отговори равномерно се натрупваха в главата и бележника му. Той се чудеше как да научи законите на Убежището, както му бе предложила Риая. Трябваше ли да помоли някой да го научи? Какво щеше да се случи, ако почука по вратата, за да привлече вниманието на пазачката и да я помоли да му стане учителка?

От доста време си мислеше това. Но преди да събере смелост да опита, той чу гласове отвън. Седна с лице към вратата точно когато тя се отвори.

Влезе една жена, която не беше виждал досега и го огледа от глава до пети.

— Лорд Лоркин — каза тя. — Елате с мен.

Той отбеляза, че атмосферата в града е различна. Наоколо се виждаха повече хора и много от тях като че ли чакала нещо. Когато го видяха, го разглеждаха с любопитство, но очакването, което витаеше във въздуха, определено се отнасяше до нещо друго.

„Процесът на Тивара? — зачуди се той. — Защо иначе ще ме изкарват от стаята?“

Предположението му се оказа вярно, когато отидоха в същата стая, където се бе изправил пред Масата на Говорителките. Около нея седяха същите седем жени, но този път украсеният със скъпоценни камъни стол бе зает. В него седеше стара жена и го наблюдаваше замислено. Стаята беше пълна с народ. Стъпаловидните седалки бяха заети, а наоколо стояха изправени мъже и жени. Срещу входа се намираше друга, по-малка врата, която не бе забелязал досега. На прага й стояха Тивара и две друти жени. В стаята витаеше усещането, че тази среща продължава от доста време. Искаше му се да може да разбере колко добре върви.

— Не се покланяш на кралица Зарала — промърмори в ухото му водачката му. — Притискаш длан към гърдите си и я гледаш докато не ти кимне. А сега застани пред Масата и отговаряй на въпросите им.

Лоркин направи каквото му беше казано. Кралицата се усмихна и му кимна, след като той притисна ръка към сърцето си. После вниманието й се насочи към Риая.

— Лорд Лоркин, бивш помощник на Посланика на Гилдията в Сачака, Денил — каза Ръководителката на Масата и гласът й отекна в залата. — Вие дойдохте в Убежището, за да говорите в защита на Тивара на този процес. Времето настъпи. Разкажете ни как се срещнахте с Тивара.

— Тя беше робиня в Дома на Гилдията.

— Където срещнахте и Рива.

— Видях Рива едва в нощта на смъртта й.

Риая кимна.

— Как се озова Рива във вашата стая онази нощ?

Лоркин прехапа устни.

— Вмъкнала се е, докато спях.

— И какво направи?

— Събуди ме — той отблъсна нежеланието си да опише точно какво се е случило. — Тя се вмъкна в леглото ми и… ъъъ… беше много по-мила с мен отколкото се изискваше.

Върху устните на Риая се появи лека усмивка.

— Значи нямате навика да вкарвате робините в леглото си?

— Не.

— Но не я отпратихте?

— Не.

— Какво се случи след това?

— В стаята се появи светлина. Видях как Тивара намушка Рива.