Иън Пиърс - Аркадия

Роузи гледаше с изумление как атлетичният силует безшумно се плъзна между дърветата, след като внезапно беше проявил такава грубост към нея. Вече беше напълно разтърсена не само заради изживяването, че се намираше в гора в мазето на професор Литън — интересно, но това беше почти последното, за което мислеше, — а по-скоро от чувствата, които преминаха през нея при срещата с този странен млад мъж. Беше почувствала докосването му като електрически удар върху кожата си; ръката ѝ — беше го видяла съвсем ясно — трепереше, когато се протегна и го докосна. Беше почувствала, че остава без дъх, че е объркана, разстроена и въодушевена. Никога не беше изпитвала нещо подобно преди.

Помисли си за миг да извика след него, може би да го догони, но здравият разум надделя. Сега най-малко от всичко ѝ трябваше да се загуби. Много внимаваше да е сигурна, че знае къде точно се намира. Трябваше само да следва пътечката от бонбони и щеше да си иде у дома. Беше ходила веднъж на училищна екскурзия в гората и се изгуби. Спомни си какво унижение преживя, когато я откриха разплакана и уплашена. Беше ѝ направило голямо впечатление и споменът предизвика мисли за по-нататъшни приключения в съзнанието ѝ. Беше време — и още как — да се прибере у дома.

Тя продължи да върви, без да вдига поглед от земята, следваше цветните дражета, вдигаше ги и — не искаше да ги похабява — ги ядеше, докато крачеше. Хрупкавата глазура и вкусът на шоколада вътре ѝ върнаха увереността. Това място, каквото и да беше то, я беше обезпокоило. Нямаше начин контрастът, създаван от познатите дражета да е по-голям. Щеше да се върне, да иде до магазина на ъгъла и да си купи още една опаковка. Вероятно и малко желирани бонбони с аромат на грозде за успокояване на нервите. Награда, че не беше прекалено глупава. Повече никога нямаше да се връща тук. Това беше просто гора все пак, без значение на какво странно място. Дори започваше да си мисли нетърпеливо за домашното по английски.

Зърна последното бонбонче, лапна го и взе да си проправя път през шубрака към мястото, където я очакваше светлината. Знаеше, че е на правилното място. Видя палтото си да виси на клоните, където го беше оставила.

Само че светлината не беше там. Размаха ръка точно на мястото, където беше сигурна, че трябва да е, направи няколко крачки, а после затича напред и назад в опит да я открие, призоваваше я да оживее. Не стана нищо, а тя беше останала. Нямаше път към вкъщи.

Спря и изпадна в недоумение, не можеше да проумее какво се беше случило, нито да осъзнае какво означаваше това.

Беше толкова погълната, че дори не чу тихото шумолене на стотина метра от нея в листата. Не обърна внимание и на усилващия се шум от стъпки, приближаващи откъм гората.

Въоръжените мъже, които изскочиха шумно откъм дърветата с извадени мечове, разбира се, очакваха, че ще се справят с ареста бързо и успешно, както и предния път. Все пак това беше само младо момиче, което със сигурност щеше да бъде ужасено. Бързо се отърсиха от тази заблуда. Вместо да се подчини на силата и авторитета им, новата им познайница напълно ги пренебрегна. След като ѝ извикаха, тя излезе от унеса си и се обърна гневно към тях.

— Какво сте направили? — питаше тя и дори тропаше с крак. — Къде е? — те не отговориха нищо. — Е? — продължи тя. — Нямате ли езици в устите си? Отговорете ми. Какво сте направили?

Шокираното изражение — и това, което лесно би могло да се приеме за страх, — по физиономиите на войниците едва не я накараха да се изкикоти. При дадените обстоятелства на никого не му се видя странно, че единствено момчето, което бяха заловили и водеха с въже около врата, успя да продума.

— Простете ни милейди, но за какво говорите? — останалите бяха едновременно впечатлени и благодарни, че той може да приказва с нея.

Те не разбираха и дума от това, което им беше казала.

Двамата се взираха един в друг.

— Ти! — извикаха едновременно те.

— Какво е станало с теб? Изглеждаш по-възрастен. Или пък имаш по-малък брат? Това си ти, нали?

Той кимна предпазливо.

— А ти никак не си се променила, при все че минаха повече от пет години, откакто те зърнах. Трябва да си фея.

— Не съм фея. Не ставай глупав. Аз съм Роузи. Освен това беше миналата седмица, а не преди пет години. Кой си ти? И кои — продължи тя, като махна пренебрежително с ръка към войниците — са тези кретени?

— Името ми е Джей. Те са войници, които…

— Много добре — прекъсна го тя. — Какво сте направили с моята светлина, Джей?