Иън Пиърс - Аркадия

— Предполагам е бил дрогиран.

— Не чак толкова. Мисля, че беше наясно как функционира. Използвана ли е и преди?

— Не с хора.

— Сигурен ли сте?

Ханслип се замисли над тази забележка известно време.

— Ще проуча това, докато ви няма. Но има и още нещо, което трябва да знаете. Прекратих преговорите с Олдмантър, тъй като не беше възможно да стигнем до подходящо споразумение за момента. Много е възможно да опита да се добере до технологията чрез други средства.

— Той знае ли какво се е случило тук?

— Не. Нямам и желание да разбира. Нещата лесно биха могли да се извъртят така, че да не изглеждат добре.

— Да, вярно е.

— Никой не бива да узнае какво правите, щом си тръгнете. Ако ситуацията стане неприятна, притежанието на тази технология ще бъде основната ни защита. Внимавайте с кого и какво говорите и не се проваляйте. Разбрано ли е?

В мрачните години след срещата му с Калан Перелсън и младия ученик на улицата в Осенфуд Памархон често си спомняше за онзи ден, почти последния път, когато се беше чувствал безгрижен и в безопасност. За три месеца се беше превърнал в беглец, преследван за убийството на собствения си чичо.

От символ на гордост името му беше станало знак за смъртна присъда и той се беше превърнал в скитник, човек без име. Беше пътувал в търсене на сигурност и я беше намерил, но никога не откри покой. Падението ужасно му тежеше. Малко по малко и други, всичките бездомници, мъже и жени, изпълнени с негодувание или такива, които не можеха да намерят мястото си, дойдоха и се присъединиха към него. Във всяко общество има несправедливости и хора, които не приемат тези несправедливости. И така, около Памархон се събраха хора, замесени в престъпления, млади и необуздани, дръзки и с приключенски дух, жени, които бяха копнели за нещо различно, макар често да не знаеха за какво.

Те не можеха да виреят сред други хора, затова пътуваха на групи, живееха из горите, настаняваха се в обширни пространства, които покриваха пейзажа. Малко хора ги забелязваха, а и дори те трудно можеха да ги открият. Мнозина вече не искаха да се крият и да живеят в страх, нито да се местят непрестанно. Други предпочитаха никога да не спират на едно място.

Памархон стана техен водач, тъй като разбираше и двете групи и съчувстваше и на двете, макар да се чудеше колко ли дълго може да продължи това неустановено положение. Беше в състояние да прекрати споровете им, да ги накара да останат заедно и да се научат да си помагат взаимно. Те разчитаха на него, а и той започна да разчита на тях. Сред тези хора намери приятелства, каквито не беше срещал в годините на богатство и безгрижен живот. Накрая скитничеството им ги отведе близо до мястото, където беше започнал дългото си пътуване, до мястото на неговото падение. Установиха се в горите на юг от Уилдън, построиха лагер, разчистиха, изградиха зона за готвене, изпратиха хора да разузнават и други да ловуват и търсят храна. След това, тъй като беше станало част от природата им, те се сляха с дърветата и зачакаха да видят дали пристигането им ще бъде забелязано. Никой не се появи. Сякаш изобщо не бяха идвали. Започнаха да се отпускат и отново заживяха живота си.

Памархон беше зает през онези първи дни, устройваше лагерите, проверяваше дали всички са осигурени, обсъждаше най-добрите места за постове, разпределяше задълженията. И една чудесна сутрин той осъзна, че не му е останало нищо за вършене. Можеше да остави лагера на Антрос, най-близкия му приятел, и да се шляе, да мисли и премисля.

Винаги му носеше радост и безкрайно удоволствие да броди край величествените дървета, да слуша безкрайните песни на птиците. Знаеше, че крие намеренията си дори от самия себе си. Щеше да се върне обратно в Уилдън. Щеше да посети Олтара на Изгнаника и да отправи молитва. Щеше да влезе в кръга с надеждата да му се яви сън, който да внесе яснота във всички натрупани познания, а също и какво да прави по-нататък.

Отне му няколко часа по заобиколния път, който избра, но накрая стигна до поляната, заобиколена от камъни, обрасли със зеленина и цветя. Беше пуста. Той се изправи, прекрачи каменното заграждение и приближи монумента. Знаеше, че човек трябва да прокара пръсти по резките отстрани и да си намисли желание.

— Дай ни спокойствие и безопасност и нека нищо лошо не произлезе от моите желания — изрече тихо той и се наведе леко, за да изпълни простия ритуал. — Знаеш какъв съм, какво съм сторил и какво не съм. Нека получа заслуженото, каквото и да е то. Ела и ми помогни в този момент на нужда.