Иън Пиърс - Аркадия

Джей разбираше думите, но не и смисъла. Изглежда, че неговата фея беше малко побъркана.

Сержантът реши, че е крайно време да възстанови авторитета си, макар да се чувстваше напълно унизен от реакцията на момичето.

— Какво казва той? — попита Роузи. — Кои са тези хора?

— Казва, че си арестувана като нарушител.

— Абсолютно сигурно е, че не съм. А ти можеш да им кажеш от мое име, че ако искат да ме арестуват, могат да го направят на английски.

Нова размяна на думи.

— Наредено им е да те отведат при господарката и си арестувана. Всъщност, аз също съм арестуван.

— Ще видим тази работа — отвърна Роузи. — Дръж си ръцете далече от мен! — нареди тя и размаха предупредително пръст пред един войник, който тръгна към нея. — Знам си правата. Само ме докосни и ще пиша до своя представител в парламента.

— Изглежда наистина ги уплаши. Аз не се справих така добре. Но те са решени да изпълнят заповедите си, така че е по-добре да правиш каквото ти казват. Те са тези с мечовете.

Роузи въздъхна презрително. Тя огледа отново войниците — възвръщаха си самообладанието след първоначалния шок — и пое дълбоко дъх.

— О, щом трябва — промърмори троснато.

Един мъж ги чакаше да излязат от гората към права пътека, която водеше до билото на нисък хълм в далечината. Беше топло, на всички им беше горещо, а войниците бяха мълчаливи и необщителни. Поведението на Роузи ги ядоса. Трябваше да бъде уплашена, примирена, да моли за милост. Сълзите биха били задоволителни. Вместо това тя ги беше унизила и го беше сторила на стария език. Не бяха разбрали какво им говори, но твърде добре бяха схванали смисъла. Момичето беше много по-важно, отколкото ги бяха информирали.

Забавиха ход, щом видяха мъж на средата на пътя, който държеше бяла пръчка в ръка. Той се приближи и дълбоко се поклони.

— Почитаема гостенко, посрещам те от името на лейди Катрин, владетел на тези земи. Бъди добре дошла и се наслади на престоя си тук.

Това беше приветствие на най-високо ниво в земи, където имаше строга йерархия; дори учените обикновено биваха посрещани с по-малко уважение. Войниците погледнаха камерхера 18 18 Висш дворцов сановник. — Б.ред. , а след това затворниците си и се зачудиха дали не са допуснали ужасна грешка. Също така забелязаха, както и Джей, че обръщението беше в единствено число и женски род. Роузи беше посрещната с почести. Джей не беше и забелязан. Изражението на камерхера не им подсказа нищичко, когато щракна с пръсти да ги отпрати.

— Тя ви благодари за помощта — каза окуражително той. — Можете да си вървите. Моля — каза той, като се обърна към Роузи и Джей. — Ще бъдете ли така любезни да ме придружите? Подготовката за Празненствата е в ход, а господарката желае лично да ви поздрави.

— Не бихме могли… искам да кажа, че не сме облечени — възрази Джей, който сега беше по-изплашен, отколкото когато си мислеше, че е арестуван.

— Не се тревожете. Вашият учител ви очаква и са приготвени дрехи и баня.

— Дали има възможност да хапнем нещо? — попита Роузи. — Не съм яла почти нищо от сутринта.

— Разбира се — отговори камерхерът, след като се замисли за дълго. — Каквото пожелаете.

Той говореше така, сякаш думите са му чужди.

— Отлично.

Поеха след него, а той закрачи бързо напред, като на всеки няколко крачки потропваше с жезъла си по земята. Шумът привлече вниманието на хората в близост. Мъжете спряха работата си на полето и свалиха шапки. Жените оставяха на земята каквото носеха и правеха реверанс. Децата им гледаха ококорено.

— Джей — прошепна Роузи. — Какво е това? Къде се намирам? Какво става?

— Не знам — промърмори в отговор той. — Заплашваше ме ужасяващо наказание преди да се появиш. Затова мисля, че е нещо, свързано с теб.

— Защо някой ще прави нещо подобно за мен? Как някой изобщо би могъл да знае, че съм тук? Какво е това място? Коя е тази господарка?

— Ще ти кажа по-късно. Но определено не бива да я ядосваш.

— Кой е този твой учител?

Джей ѝ изшътка.

— Не знам. Нищо не знам. Ще трябва да почакаме и да видим.

Влязоха във владенията като тържествена процесия, минаваха през малки вътрешни дворове, а после през по-големи и накрая се озоваха пред самата голяма къща. Навсякъде изникваха хора, които Роузи смяташе, че трябва да са прислужници, които се кланяха ниско на новопристигналите. Джей отвръщаше с поклон на всяка група; Роузи реши, че трябва да следва маниера му. Това беше посрещнато с тихо сумтене от страна на Джей.