Иън Пиърс - Аркадия

Той затвори очи, за да се съсредоточи и думите му да имат повече сила, а после внезапно се спря. Зад него се чу шум. Беше оставил пазача си назад и сега си плащаше за това. Нищо не можеше да се направи; имаше нож, но нищо друго, с което да се отбранява. Пое дълбоко дъх, изправи се и се обърна да посрещне врага си.

Пред него стоеше девойка, зяпнала от изумление, и го гледаше с обезпокоителна настойчивост. Беше облечена странно, създание, каквото не беше виждал никога досега. Но лицето ѝ беше прелестно. Имаше магическо излъчване. Той се почувства, сякаш сърцето му ще изскочи само ако погледне към нея.

Не знаеше какво да прави. Костюмът ѝ беше екзотичен и притеснителен, както и озадаченото изражение на лицето ѝ, докато се взираше напрегнато в него. После помръдна, но само защото край главата ѝ кръжеше муха; отмести се инстинктивно, за да я прогони.

Това развали магията; фея или друго свръхестествено същество не би се притеснило от някаква си муха. Насекомото се насочи към нещо истинско за част от секундата и Памархон усети, че мъничко си отдъхва. Отдалечи се от каменния блок и тръгна напред. Момичето още стоеше сковано на място, макар да не го съзнаваше. Не беше ужасена, просто объркана.

Дълго време се изучаваха взаимно. Момичето нервно прехапа устна. Отмести косата от челото си, а после кръстоса пръсти и отпусна ръце край тялото си. Той пусна нещата си, хвърли ги на земята, без дори да поглежда къде падат.

Приближи се още малко, а тя вдигна поглед към лицето му.

— Здравей.

Не беше кой знае какво начало, но поне тя започна.

Той се уплаши за миг, но после отвърна:

— Здравей.

И двамата потънаха в мълчание, сякаш способностите им да говорят се бяха изчерпали от усилието.

— Кой си ти? — макар да ѝ беше трудно да разговаря със странен полуоблечен мъж, много по-възрастен от нея самата, беше по-лесно, отколкото на него му се виждаше задачата да се обърне към нея.

— Името ми е Памархон — каза той. — Ти коя си?

Той говореше бавно, сякаш не беше съвсем сигурен какво казва.

— Роузи. Това е името ми. Роузи… Розалинд… Уилсън.

— Не изглеждаш като нечий син — заключи сериозно той.

— Какво?

Той се протегна напред да докосне бузата ѝ и тя отскочи стресната.

— Прости ми.

Тя вдигна ръка и докосна неговата. Бузата му потрепна, щом тя прокара пръст надолу.

— Значи и двамата сме истински — прошепна тя отчасти на себе си. — Това е поне някакво облекчение.

Не беше ясно дали успокоява него или себе си.

— Поне ти ми изглеждаш такъв — добави тя. — Все пак трябва да е доста объркан сън. Мисля, че съм заспала. Денят е дълъг. Имахме много уроци, разбираш ме. Също и хокей. В дъжда. Мразя хокей. Ти играл ли си някога?

Той нямаше представа за какво говори тя.

— Вестител ли си? Жалба ли носиш?

Въпросът беше разумен, тъй като беше често явление духовете на умрелите да се връщат на земята да се жалват или да дадат информация, макар облеклото на момичето и фактът, че беше от плът и кръв да не отговаряха на описанията от приказките. Нито пък думите ѝ.

И Роузи не го разбираше по-добре, отколкото той разбираше нея.

— Не мисля така, макар малко да се изгубих — направи пауза, все още очарована. — По-добре да си вървя — каза тя. — Ще закъснея за чая. Мама все се кръсти, щом закъснея.

Направи няколко стъпки, а после погледна назад.

— Защо не дойдеш и ти? Сигурна съм, че ще можем да си поделим порцията ми овчарски пай, а за десерт към вечерята ще има хлебен пудинг с масло. Винаги има това.

— Стой! Не си тръгвай. Кажи ми, ти от домакинството на господарката ли си?

Глупав въпрос, изречен само за да не си тръгне тя.

Момичето се изкиска.

— Не ми е известно някой досега да е наричал мама господарка. Все пак тя е доста мила. Предполагам, може да се каже, че съм част от домакинството.

Колкото повече говореха, толкова по-малко се разбираха. Затова Памархон, който не искаше тя да си тръгва, бързо се изравни с нея, щом закрачи обратно към гората.

— Оттук — каза тя, — а след това през подобното на пагода чудо на госпожа Миърсън. Ще отнеме само няколко минути. Не си особено подходящо облечен. Ще ти бъде ужасно студено, но съм сигурна, че може да заемеш старото палто на професор Литън.

Той рязко спря.

— Чу ли това?

— Кое?

— Шум. Наблизо има някой — той се заслуша по-внимателно. — Това капан ли е?

— Кое?

Даваше си сметка, че го изрича твърде често.

— Коварна жена — просъска той неочаквано.

Обърна се и побягна, изчезна в гората, сякаш никога не беше съществувал.