Иън Пиърс - Аркадия

— И аз нямам време — прекъсна го Ханслип. — Това са безсмислици. Занимаваш се с тези глупости за пътуване във времето, от които беше обсебена. Знаеш много добре, че Анджела не бива да бъде слушана, щом изпадне в някое от нейните състояния. Тя ли ти поръча да ме заблудиш, да ме разколебаеш? Това ли се случва тук?

— Разбира се, че не.

Ханслип го изгледа кръвнишки, а после се успокои.

— Ще обмисля думите ти — заяви той по-спокойно. — Ела в офиса ми след час.

Мур чакаше в коридора, когато още по-изплашеният Чън се появи, както му беше наредено. Не беше доволен. За него беше очевидно, че усилията за прикриването на краха след изчезването на Анджела стават изключително незаконни и рисковани. Не обичаше да бъде въвличан в чужди катастрофи.

— Второразреден служител в охраната и младши изследовател с петно в досието — отбеляза Чън. — Положението трябва да е наистина лошо.

— Ако нещо се обърка, ще му е много удобно да обвини хора като нас. Как ти звучи световна популярност като терорист, лидер на престъпна група?

— Става ми по-добре.

— Изумително е как еретичността на индивидуализма излиза наяве пред перспективата за затвора.

— Не се притеснявайте, господа — проехтя зад тях гласът на Ханслип и той приближи към тях по коридора. — И двамата сте твърде полезни, за да бъдете захвърлени с лека ръка. Може в крайна сметка да изпълните тази роля, но все още не.

Поведе ги към кабинета си и ги покани да седнат.

— Благодаря и на двама ви за усилията. Боя се, че не ви познавам много добре, господин Чън — продължи той, сякаш изследователят имаше някаква вина за това. — Тук сте от около година, така ли е?

— Да. Аз бях…

— Просто отговаряйте на въпросите. По времето ви като ренегат, за дълго време сте били лишен от електронна подкрепа?

— Да. Беше много странно в началото.

— Не сте изпитали неприятни последствия? Не сте страдали от загуба на разсъдъка или делириум? Никаква умствена нестабилност?

— Определено бях дезориентиран. Усещането е много странно, да не чуваш нищо в главата си, да спиш, без в съня ти постоянно да се появяват съобщения. След като свикнеш, може да бъде доста приятно.

— Ами вие, господин Мур?

— Веднъж. Получих нараняване. Усещането не ми се понрави.

— Разбирам. И така, господин Чън. Вие базирате заключението си на един-единствен ред от текст, така ли е?

Алекс кимна.

— В статия писана от човек на име Хенри Литън, живял в Оксфорд. Роден е през 1910 година, починал през 1979 година. Вече разполагам с копие от документа, ако желаете да го видите. Тук се казва, че е публикуван през 1960 година.

— И няма други доказателства?

— Не бива да забравяте, че голяма част от документите от онзи период са изгубени. Открих този по невероятно добро стечение на обстоятелствата.

— Изглежда е така — отговори сухо Ханслип. — Какво пише в статията?

— Още не съм я чел. Казва се „Розалинд като универсален идеал: «Както ви харесва» по широкия свят“.

Ханслип го изгледа безизразно.

— И аз нямам представа — каза Чън. — При всички положения Шекспир е бил много популярен.

Ханслип бързо го прекъсна.

— Тогава трябва да проучим следата ви, не е ли така? Нямаме кой знае какви други варианти.

— Разбира се. Мислех си, че ако отидем в Хранилището…

— Господин Мур може да направи това. И все пак, само визуално потвърждение може да реши проблема окончателно.

Последва дълго мълчание, тъй като и двамата мъже се опитваха да разберат какво всъщност казва той.

— Солидни доказателства — обясни Ханслип. — Някой трябва да иде и да провери.

— Какво? Кой?

— Вие, разбира се. Кой друг?

— Аз? — възкликна Чън малко по-силно, а в тона му се долавяше паника. — Как?

— По същия метод, който вярвате, че е използвала тя. Чрез машината. Или бихте искали да се отметнете от откритията си?

— Ами, не. Имам предвид, че връзката съществува.

— Добре. Харесвам мъже, които стоят зад позицията си, без значение от последствията.

— Изказването на предположения е едно…

— Освен това не ви питам. Сметнах, че имам властта да ви наредя да направите това, което приемам за редно. Работили сте с нея, така че вероятно ще ви се довери. Ако все пак тази следа води до нея, значи точно вие сте човекът, който да я открие и да се свърже с нея.

Чън не показа почти никаква реакция; Джак го изучаваше внимателно, а Ханслип продължи да говори. Не беше уплашен, макар да имаше повод. Изглеждаше по-скоро притеснен от нуждата да говори с Ханслип, отколкото от перспективата да бъде използван по този начин. Той не каза нищо, затова Ханслип реши, че проблемът е разрешен и премина към следващия въпрос.