Иън Пиърс - Аркадия

Разхожда се по периметъра известно време, не се осмеляваше да влезе вътре от страх, че ще го сполети магия, но накрая любопитството надделя и той не успя да устои. Първо протегна дланта, а след това и ръката си над границата. Нищо не се случи, затова той пристъпи напред и се насочи към центъра.

Щеше му се Хенари да е с него; несъмнено би получил наказание за неподчинението си, но щеше да си струва да чуе разказите му, той със сигурност знаеше много неща за това място.

Но трябваше да има мярка. Беше задоволил любопитството си и беше потиснал онова дразнещо усещане у себе си, което се появяваше всеки път, щом се въздържаше от нещо, което искаше да направи. Влезе в Уилдън, видя Олтара и сега беше време да се връща. Хвърли последен поглед на кръга и пое по пътеката, която щеше да го отведе отвъд границата. Съзнанието му беше празно, просто се радваше, че е навън на слънце и беше доволен, че е видял нещо интересно. Не обръщаше внимание на нищо; не чу пукането на съчки зад себе си, нито шумоленето на листата отпред. Всъщност не забеляза нищичко, докато не зави зад един плавен завой и не видя трима въоръжени мъже насред пътя. Бяха високи и силни и очевидно не се радваха да го видят.

— Нарушител! Арестуван си и свободата ти е отнета. Предай се без съпротива — извика единият.

Стомахът на Джей се сви. Дърветата растяха плътно покрай пътеката; нямаше начин да избяга през гъсталака и да се измъкне. Погледна назад, но видя, че още двама войници са се промъкнали незабелязано; трябва да го бяха следвали през цялото време. Нямаше начин за бягство, дори мъжът с лъка да беше слаб стрелец. Не възнамеряваше да пробва.

Вместо това вдигна брадичка и изрече отбранително.

— Кого наричате нарушител? Аз съм ученик от Осенфуд. Не съм дошъл с лошо.

— Можеше да си и най-великият учен в страната и пак нямаше да имаш право да влизаш в територията на господарката без нейно разрешение. Ще се предадеш — дали с мир, или не, нас не ни е грижа.

— До каква степен?

— До каква степен? — чу се подигравателен отговор. — До степен, млади ученико, в която ще бъдеш изправен пред трибунал. Ти нахлу в кръга, най-скъпоценната част от територията ѝ. Влезе в земите ѝ без нейното позволение. Ще бъдеш наказан за това.

Джей вече го знаеше; Хенари си беше направил труда да му обясни. Величината на глупостта му сега се стоварваше върху него. Нищо не можеше да го спаси от… какво? Хенари щеше да бъде унижен; да има ученик, който се беше изложил така, щеше да остави петно върху репутацията му, което никога нямаше да бъде забравено. Името на самия Джей щеше да бъде изтрито от училищния свитък, историята му щеше да бъде заличена от паметта. Как беше могъл да извърши подобна глупост?

Докато си мислеше всичко това, един от войниците се беше приближил към него, преметна въже около шията му и го стегна — не много, но достатъчно, че да не може да се изхлузи бързо. Сега нямаше шанс да избяга и да бъде свободен.

— Добре. Има два начина да направим това. Мирно и кротко или с ритници и викове. Кой от двата предпочиташ?

— Ще бъда мирен — отговори Джей. — Не ме е страх. Когато учителят ми научи за това…

— Ще получиш най-големия пердах в живота си — довърши войникът вместо него.

— А след това ще се изправиш пред трибунала — добави друг.

— Стига приказки — прекъсна ги един, който според Джей беше нещо като старши сержант на малкия взвод. — Трябва да хванем и другия натрапник.

— Какъв друг натрапник? — попита Джей. — Няма никой друг. Съвсем сам съм. Оставих прислужника в лагера ни, извън владението. Не го закачайте.

— Тишина. Вие двамата — той посочи към двамата войници, които се бяха появили зад Джей, — обратно по местата. Свирнете, щом чуете нещо.

Десет минути по-късно сред дърветата се разнесе подсвирване.

Ден след изчезването на Анджела различните групи за намаляване на щетите представиха откритията си пред Ханслип. Беше постигнат известен прогрес в заличаването на всички предположения, че унищожителният електрически срив е причинен от тях. Никакъв, от друга страна, не беше постигнат с анализите на машината на Анджела и установяването дали е използвана.

— Защо не, по дяволите? — процеди Ханслип.

Напрежението от последния ден започваше да взема връх. Беше такава рядкост за него да показва каквито и да е емоции, че случайната жертва на раздразнението му млъкна.

— Това беше моментът на срива — обади се колебливо друг.

Електричеството беше протекло през системите им, беше изгорило защитите и не само, че беше изтрило всички данни, но беше заличило и всички следи, които показваха дали машината е използвана. Преди да е повредило самата машина, беше насочено към външния свят, където беше предизвикало опустошение.