Иън Пиърс - Аркадия

Настани се край един вход в края на малка алея. Беше спокойно; улиците бяха почти опустели и тази самота беше достатъчна да го уплаши сама по себе си. Беше разбрал достатъчно, за да съзнава, че спането на открито е необичайно и вероятно опасно. Нужно беше огромно доверие или пълно отчаяние. Скри се възможно най-навътре, където се надяваше да остане незабелязан и придърпа колене към гърдите си. Беше студено и неудобно. Никога нямаше да успее да се унесе в…

Спомените нахлуха в сънищата му в мига, в който заспа, а количеството информация, преминаващо през съзнанието му, беше поразително. Твърде много или твърде малко; това беше без значение. Защо все не успяват да направят правилните настройки? И кои изобщо са те? Знаеше достатъчно, за да разбере, че не е сглобил картината, но щом се събуди след няколко часа — скован, премръзнал и гладен, — почувства, че поне има някакъв напредък. Знаеше кой е; знаеше къде се намира. Сега трябваше да установи кога се случва.

Изправи се, протегна се и тръгна от скривалището си към улицата. По земята на това място бяха хвърлени какви ли не боклуци, в кофите също, без никаква мисъл за здравето. Хартията беше употребявана в огромни количества. Затътри се към една от кофите, без да обръща внимание на малкото минувачи, които го гледаха неодобрително. Откри нещо полезно. Голямо парче вестник с нещо, за което реши, че е мазен картоф, залепнал за хартията, с остра миризма, която определи като оцет. Отгоре имаше заглавие „Дейли Хералд“. Под него имаше дата. Осемнайсети октомври 1960 година.

Мигновено изникна друг спомен, беше нещо като награда. Очевидно паметта му работеше чрез асоциации. Щом нов стимул съвпаднеше с предопределен за това спусък, подходящата информация беше готова да запълни съответната празнина. „Ако всичко е преминало според плана — обади се глас в главата му, — ти се намираш в Оксфорд през 1960 година.“

Изглежда е така, помисли си той.

Тонът беше лековат и това му се стори притеснително. Щеше му се който и да е това, да се придържа към фактите и да му спестява коментари. Не беше в настроение за празни приказки.

„Освен параноята и силния страх, това е време, в което няма особено от какво да се оплакваш; дори и бедните получават грижа, повече или по-малко. Поне в тази част на света никой не е умрял от глад. Същото не може да се каже за други места по света, но местното население притежава забележителна липса на интерес към всеки освен към себе си. В крайна сметка си плащат, но може да съумееш да избегнеш най-лошото…“

Много интересно, помисли си той. Как ще ми помогне това да си намеря нещо за ядене? Умирам от глад.

„Добре че попита. Опитай в някое кафе. Но първо ти трябват пари.“

Територията на Уилдън се намираше на около три дни път на юг и запад от Осенфуд сред поредица от речни долини, забележителни със своето плодородие и зеленина. Територията беше нещо определено; напълно независима, но без в нея да има град или главно селище. Вместо това имаше многобройни ферми — големи и малки, — села, махали и една огромна къща, която даваше името на целия район. Всичко беше притежание на територията, а територията беше притежание на една личност.

Това беше Катрин, вдовицата, влязла в тази роля след смъртта на съпруга си Теналд. Подобно нещо беше необичайно; желанието за стриктно спазване на семейните права обикновено би означавало, че ще се предаде на някого по кръвна линия. Но един беше отхвърлен заради характера си, а друг — заради своята позиция. Теналд беше брутално убит от наследника си Памархон, който беше избягал и беше оставил учения Гонтал като следващ правоприемник.

Гонтал повече от всеки друг гледаше на тази перспектива като на истинско бедствие. Присъединяването на богатството на Уилдън към автономията на Осенфуд щеше да причини безпокойство в цялата страна заради създаването на непобедима сила. Хенари беше този, който отклони заплахата.

Той се намираше в Уилдън при настъпването на катастрофата и, естествено, съветът му беше потърсен. Смъртта на Теналд, каза той, беше чудовищно събитие без паралел. Може би това беше само началото. Вероятно в този момент бунтовниците се събираха в гората, планираха атаките си над обърканата територия, останала без водач. Уилдън спешно се нуждаеше от такъв. Трябваше да бъде избран сега.

Ами Гонтал? Хенари беше казал, че човекът трябва да си помисли. Гонтал беше учен, отбеляза той. Щеше ли да се откаже от тази чест само заради богатство и власт? Хората от Уилдън бяха обмислили аргументите му и само след час бяха избрали Катрин, която познаваше територията, която вече я беше управлявала и която вече беше спечелила по-голяма популярност, отколкото съпругът ѝ някога би успял. Направиха добър избор.