Иън Пиърс - Аркадия

Можеше да подпише или да откаже да подпише. Или пък можеше да се държи, както би се държала Анджела на негово място. Не разумните сметки го накараха да реши, щом отвори вратите на лабораторията и се изправи пред трети вариант. Просто се бунтуваше пред идеята да бъде ограбен.

Машината беше в пълна мощност, готова да опита да повтори симулацията, която вероятно беше избрала Анджела. Ханслип разведе Грейндж наоколо, показа му контролната зала и се съсредоточи върху полупрозрачната сфера в центъра на внимателно оградената с щитове стая. Опитваше се да бъде интересен, да запази малкото достойнство, което поражението му беше оставило.

— Това е самият трансмитер. Малък е, знам, но е достатъчен в него да се побере човек. Направихме и един доста по-голям, но все още не е готов за употреба. Този всъщност не е предвиден за хора. Основно за предмети. Новият ще има доста по-голям капацитет.

— От какво е направен?

— Просто форма, създадена от магнитни полета. Ако влезете вътре и легнете по гръб, ще ви вдигне на няколко сантиметра от пода. Усещането е много странно, почти като в безтегловност. В един момент си мислехме, че можем да го предлагаме на пазара като средство за развлечение или може би като легло. Опитайте, ако искате. Невероятно удобно е и напълно безопасно.

Лушън се наведе и се изтегна.

— Да — каза приглушено той, — много приятно.

— Някои от доброволците го намират за толкова успокоително, че се отбиват да подремнат.

— Как да изляза?

— Трябва да се освободи заобикалящото ви поле. Това може да се направи единствено отвън или ако токът автоматично се спре.

— Много интересно и, както казахте, извънредно успокояващо — извика той. — Въпреки това ми беше достатъчно, затова бихте ли ме пуснали да изляза?

— Боя се, че не.

Ханслип, както Грейндж забеляза, щом извъртя тялото си, за да го види по-ясно, беше сам с него в залата. Двамата техници се бяха изпарили. Директорът се наведе, така че лицата им да бъдат на едно и също ниво.

— Не ми е приятно да бъда мамен или заплашван.

— Не ставайте смешен — отвърна Грейндж. — Бизнесът си е бизнес, а вие имате нужда от закрилата ни. Сега ме пуснете да изляза.

Ханслип се усмихна.

— Много добре. Само момент.

Той остави Лушън Грейндж да се рее странно във въздуха в полутъмното помещение и премина през следващата врата в контролната зала. Всичко работеше; настройките изискваха много хора, но щом системите се включеха на автоматичен режим, това вече не беше необходимо. Той постави дланта си върху матова черна повърхност и почувства как информацията, която му беше нужна, преминава през нервите към мозъка му. След двайсет секунди той смени първоначалната програма; след това включи допълнителните мощности, които му трябваха, и завъртя брояча, за да увеличи докрай скалата на трансмисията. После контролният панел замръзна, тъй като автоматичната трансмисия се задейства.

След част от секундата всичко приключи. Този момент винаги носеше разочарование. Нищо не се промени, нищо не се случи. Според Анджела беше така, защото нищо не се променяше. Материята в известен смисъл все още беше в камерата. Чак когато полето се разградеше, реалностите се сливаха. Дотогава нейното съдържание беше едновременно тук и още не беше там. Оставаше в състояние на латентно несъществуване завинаги.

Ханслип за кратко обмисли този вариант, но реши, че е лоша идея. Беше твърде крайно. Освен това машината му трябваше.

Направи си труда да изтрие записите и да подмени данните, за да демонстрира, че само са тествали оборудването. Увери се, че няма начин да се разкрие какво се е случило, а после извика техниците да изключат системата.

— Благодаря ви, господа — каза той. — Нашият посетител остана крайно въодушевен. Трябваше да видите изражението му.

Алекс Чън бродеше из улиците на Оксфорд потънал в унес от връхлетелите го усещания. Сега имаше само една мисъл в главата си. Имаше нужда и непреодолимо желание да спи. Беше по-уморен, отколкото му се вярваше. Каквото и да го бе сполетяло, беше изтощително. Или може би просто не беше спал от дълго време.

Къде можеше да го стори? Вече захладняваше, а небето помръкваше. Какво щеше да прави? Потърси насока в съзнанието си, но там нямаше нищо. Трябваше просто да легне, това беше всичко.

Препъва се още няколко часа в опит да стимулира някаква реакция, но без резултат. Накрая не издържаше повече. Щеше да падне, да се удари или да бъде убит от някое от преминаващите превозни средства, които се движеха и бълваха дим само на сантиметри от там, където ходеха незащитените хора. Изглежда бяха свикнали с това; просто пресичаха пътя на наближаващия трафик и се озоваваха от другата страна в пълна безопасност. Усещането им за време беше необичайно. Той стоя и дълго време наблюдава безразсъдното поведение на млади и стари, мъже и жени.