Иън Пиърс - Аркадия

Джей го наблюдаваше как се отдалечава. Само един човек ги следваше, беше взет от кухните за случая, тъй като не беше нужно да се поддържа достойнството на колежа. А и Джей все още не беше в позиция да има кой да върши всичката работа вместо него. Ако само се опиташе, щеше да получи единствено намусен поглед вместо отказ, както и лоша репутация, когато се върнеха. Освен това той не притежаваше съзнание за високопоставеност. Никога не му се беше случвало да не помогне.

— Хайде, нека опънем палатката. Можеш да започнеш да приготвяш храната, а аз ще събера дърва за огъня.

Вече беше съставил план. Той знаеше — Всички знаеха — за Олтара, където беше погребан Изгнаника, след като ги беше довел обратно от заточение преди безброй поколения. Беше чел за това; пасажите как тялото на стареца е положено за Вечен покой бяха сред най-красивите и трогателни в цялата История. Да дойде толкова близо и да отхвърли подобно изживяване, беше прекалено. Трябваше да го види лично. Освен това беше работа, каза си той: да сравня описанието с действителността. Никой нямаше да узнае, никой нямаше да го види; Хенари нямаше дори да заподозре.

Той и кухненският помощник — който беше на не повече от десет години — разпънаха палатката и Джей отчасти чакаше с нетърпение лукса да прекара нощта сам в нея. За пръв път щеше да има истинско легло и завивки и всичкия комфорт, който би могъл да пожелае един млад човек. Поне беше направил малко проучване. Наистина, дори и Хенари да беше опитал да събуди любопитството му, нямаше начин да се справи по-добре. И все пак трябваше да бъде дискретен. Не искаше кухненският помощник да се забърка в някоя неприятност, както не го искаше и за самия себе си.

Беше събрал дърва, докато момчето приготви храната, но умишлено беше взел достатъчно само за готвенето. До сутринта щяха вече да са свършили. Можеха да се справят и без дърва, разбира се; само най-взискателните имаха нужда от нещо повече от студена вода за миене, а закуската при всички положения щеше да бъде само хляб или малко студена овесена каша. От друга страна, щяха да са им нужни още дърва, след като Хенари се завърнеше.

— Аз ще отида — предложи момчето.

— Не. Настоявам. Грешката беше моя.

Момчето не продължи да спори; с радост щеше да седне на земята и да мечтае за каквото мечтаеха десетгодишните.

И така, Джей се отдалечи, тръгна наляво и се придържаше извън границите на територията, докато се виждаше палатката. След това набързо погледна назад, за да се увери, че никой не го наблюдава и сви рязко надясно, премина невидимата граница, която разделяше територията на лейди Катрин от Уилдън от общите земи отвъд нея.

Околността не беше забележителна с нищо, макар всъщност да не знаеше какво да очаква. Повървя десетина минути през гората и откри, че е залесена със съвсем обикновени дървета. Прекоси поток, който си беше съвсем обикновен поток и при все че имаше много птици, в по-голямата си част бяха съвсем обикновени. Нямаше смисъл да продължава да нарушава правилата — и да рискува да получи кой знае какво наказание — само заради оскъдното удоволствие да погледа дърветата. Реши да продължи още мъничко и после да се върне. И все пак след още десетина минути стигна до поляна, която го накара да промени решението си.

Беше повече от стотина метра дълга, покрита с мека трева, а дърветата се издигаха край нея и оформяха кръг. Вероятно животните идваха да се разхождат тук, пиеха от потока, който я пресичаше, ромонеше и бълбукаше, водата течеше и падаше от около метър височина, образувайки естествен, макар и миниатюрен водопад.

Всъщност това, което го накара да спре на поляната, беше друго. Втори, по-малък кръг, образуван от камъни, поставени в центъра, всеки от тях покрит с мъхове и лишеи. В този кръг се издигаха шест високи кръгли колони. Любопитството му нарасна, но беше и малко уплашен. Да не би да бяха поставени тук от ръцете на гиганти, онези мистични създания, които присъстваха само в приказките край огъня?

После осъзна: това беше Олтарът на Изгнаника, славата на Уилдън. Но колко впечатляващ беше само! Беше спокойно и тихо, разбира се, но той си беше представял нещо огромно, нещо което те поглъща със своята грандиозност и величественост. Вместо това беше просто поляна, оградена с камъни, подредени в кръг. Осъзна, че надгробната плоча на Водача не беше нищо повече от занемарен заоблен камък. Беше едно от най-известните места в цял Антеруолд, а можеше спокойно да го подмине, без да се заглежда особено.