Иън Пиърс - Аркадия

Само Гонтал остана недоволен, когато пристигна твърде късно на следващия ден.

— Скъпи мой приятелю — беше му казал Хенари, — аз, разбира се, предположих… Да не би да съм сбъркал?

— Разбира се, че не — отвърна му той през стиснати зъби. — Самият аз бих казал същото.

Тъй като беше една от най-могъщите личности в страната, а също така беше неомъжена и без деца, мнението на лейди Катрин беше важно и учените постоянно си търсеха поводи да я посетят, като оставяха на заден план редовните си задължения. Всички те се интересуваха от едно и също: какво щеше да се случи с Уилдън, в случай че тя умре?

Катрин намираше това едновременно за забавно и дразнещо. Веднъж отбеляза пред един особено неприятен учен, че вероятно ще бъде по-лесно за всички, ако пише ежеседмично писмо, в което уточнява здравословното си състояние и брачния си статут. Това щеше да им спести далечното пътуване. Тя възнамеряваше да задържи земите си до смъртта си и не бързаше да открие дали историите за задгробния живот са истина, или трябва да се приемат като алегории. Що се отнася до брак… имаше истории за увлечения, но всички, които бяха близо до нея, бяха твърде дискретни да говорят за това.

При нейното управление територията беше в разцвет. Винаги беше се славила с богатство, но сега в допълнение имаше и стабилност. Не беше нужно нищо от външния свят; земята осигуряваше всичко в изобилие — плодове и цветя, всякакви земеделски култури. Имаше прясна вода в множеството потоци и реки; хубава земя за паша на кравите и овцете; глина за теракотени плочи и камъни за сградите. Обширните гори бяха пълни с елени, а езерата и реките — с риба, небето — с фазани, гълъби и яребици. Така Хенари — макар и малко поетично — го описа на Джей, щом им останаха само два часа път.

За Джей това беше невероятно приключение. Хенари неочаквано го беше изтръгнал от уроците му без обяснения и му каза да си събере багажа. Джей беше доволен; много малко ученици напускаха Осенфуд освен по времето за жътва, а още по-малко бяха водени като придружители на такава официална визита. Трудно прикриваше вълнението си и досаждаше на Хенари с въпроси през цялото пътуване.

— Мястото е прекрасно, макар това да се дължи най-вече на характера на лейди Катрин. Тя е слънцето, което поддържа земята плодородна и пълна. Усмивката ѝ кара цветята да разцъфтят, а щом се намръщи, плисва дъжд.

Джей напрегна съзнанието си.

— Ниво 1, 17?

— Близо си. Ниво 2, 14. Темата все пак е същата. Тя е изключително способна жена, много повече от онзи невежа, съпруга ѝ, който щеше да докара територията до разруха ако тя не го беше спряла — и ако той не беше починал така навременно. Не гледай шокирано, момче. Говоря самата истина. Жалко, че няма да се срещнеш с нея. Или поне да видиш Олтара на Изгнаника, който категорично е най-забележителното нещо в територията.

— Какво? Аз мислех…

— Тя не обича неканени гости. Е, толерира учените, разбира се. Но тъй като си още само ученик, боя се, че ще трябва да останеш отвън.

— Защо ме взе тогава? — възмути се Джей.

— Мразя да пътувам сам. Така уморително е.

— Това е толкова нечестно.

Хенари погледна почти озадачен, при все че беше по-ангажиран да не показва, че е развеселен.

— Нечестно? Защо? Аз ти давам нареждания, ти се подчиняваш. Какво място има честността тук?

— Нечестно е, защото ме подлъга да очаквам нещо, което знаеше, че няма да получа.

— Аз ти предоставих информация и компанията си. Какво повече би могъл да желаеш?

На Джей му се искаше да избухне от възмущение, но не можа. Вместо това потъна в мрачно мълчание.

Когато стигнаха, Хенари го остави пред самата граница. От двете страни на малък път имаше по един каменен стълб с птица, издялана във всяка страна. Това, обясни Хенари, бил знакът на нейните земи и стоял на това място от толкова отдавна, че никой не помнел откога. Който го премине, трябва да се подчинява на нейните закони, а ако някой го направи без покана — тук той изгледа настоятелно Джей, — можеше да бъде обявен за натрапник.

— Знаеш какво означава това — каза той. — Позор и робство. Смятай се за предупреден. Заеми се с разпъването на палатката край онзи поток и поработи отново по четвъртата тема. Може и да си забравил, но аз не съм, след две седмици трябва да произнесеш тържествена реч. Можеш да излагаш себе си, но няма да излагаш мен.

Той се качи на малкия си кон, сбогува се с младия си спътник и изчезна в гората, която се простираше точно зад каменните маркери.