Иън Пиърс - Аркадия

Според Гарлдън го очакваха трийсет и два километра пеша по пътя, а след това трябваше да се отклони още четиридесет километра на север, за да стигне до село Хук.

Когато Хенари даде предложението, Джей го изгледа почти презрително.

— Отшелник?

— Да. Много странен човек. Предполагам, че още е жив. Той е интересен образ. Струва ми се, че можеш да помислиш за дисертация на тема рисуване. Доста интересна е по мое мнение. Винаги разсъждаваме за Историята чрез думи, но в безброй случаи са приложени и рисунки. Карта, план или някаква скица в полетата. Никой не се е вглеждал в приноса им към Историята като цяло. Ще откриеш изумителни примери за разказ в картини в Хук.

— Какво общо има това с отшелниците?

— Нищо. Това е нещо, което да свършиш за мен. Преди да тръгнеш трябва да прочетеш труда на Лардли за отшелниците. Неособено известен и рядко четен текст, но твърде добър. Занимава се с проблемите на познанието. Отшелниците често са известни със своята мъдрост; въпреки това, цялата мъдрост се съдържа в Историята, за която те не знаят нищо. Истинска загадка, както виждаш. За беда Лардли така и не си е направил труда наистина да разговаря с отшелник.

— Значи няма да е от голяма полза.

Хенари го погледна.

— О… не. Предполагам, че не. Но може да ти е от полза за срещата с Жаки.

— Защо искаш да направя това?

— Е, ще видиш — отвърна по-възрастният мъж. — Жаки е интересен човек. Не е образован, но може да пише. Искам да знам какво пише и как пише. Искам да донесеш някои от ръкописите му.

— Ще ми ги даде ли?

— Нямам представа. Няма да те виня, ако не успееш с него. Но ще има какво да правиш и може да си спечелиш услуга от своя наставник. Говоря за себе си, между другото, и съм сигурен, че съзнаваш: най-важното е да остана доволен от теб.

Пътуването не беше особено успешно, защото срещата с отшелника така и не се състоя. Когато Джей пристигна в Хук, той почука на портите на селото, обясни по каква работа идва и беше отведен до група сгради, които формираха комуналния сектор. Там му наредиха да чака, докато пазачът на портата отиде да доведе някого, с когото да разговаря. Накрая се появи една жена, която се представи като член на съвета на селото и пазител на историите на поселището.

— Името ти, млади човече? — попита тя; изглеждаше доста заинтригувана от посещението на ученик по техните земи.

Джей се представи и разказа за интереса си към рисунките.

— Искам също да се видя и с човек на име Жаки, отшелник, който живее наблизо.

— Боя се, че си закъснял. Жаки ни напусна неотдавна. Не знаем защо. Имаше всичко, от което имаше нужда и което искаше.

— Много жалко.

— Той често изчезваше за кратко, но този път каза, че няма да се върне.

— Моят учител го е срещнал преди няколко години. Поиска от мен да му задам някои въпроси.

— Това трябва да е ученият Хенари? Помня добре посещението му. Донесе добро и на него, и на селото ни.

— Вярвам, че и аз ще направя същото. В противен случай се надявам да ми кажете, за да променя това, което казвам и върша.

— Добре казано, млади човече. Ала се боя, че пътуването ти е напразно. Поне можем да ти покажем залата си.

— Благодаря — каза мрачно Джей.

Знаеше, че ще трябва да стои в студената сграда и да изслуша дълга лекция за историята на селото, пълна с цял куп имена, които никога не е чувал, и събития, за които не го беше грижа. Бяха важни за селото, разбира се, но няколкото съществени изречения неизбежно щяха да са съпътствани от дълги разкази за семейства и полета.

Той послушно последва жената, която го поведе край дървените постройки към Залата на Историята. Джей каза, каквото беше редно, щом я видя.

— Чудесна сграда, създадена с любов — оцени я той. — Поздравления към селото ви за неговата отдаденост.

— Благодаря. Гордеем се с нея. Построяването е отнело много години, но историите разказват, че не е използвана външна помощ. Всичко е плод на нашите труд, пот и изобретателност.

Джей беше виждал и по-лоши примери, но също и по-добри. Дори не се доближаваше до величието на залите в Осенфуд например, но не беше и дървена боядисана колиба, каквито беше виждал на някои места. Беше от тъмнокафяв камък, грубо иззидан в кръгла форма, с диаметър около дванайсет метра, на два етажа, с конусовиден покрив, покрит с плочи. Приличаше на гигантски гълъбарник, само дето единствено четири малки отвора отгоре позволяваха на въздуха да циркулира и на светлината да влиза. Встрани имаше още една малка конструкция, в която се помещаваше вечният огън.