Иън Пиърс - Аркадия

Липсата на вестници обаче причиняваше известно неудобство; помнех, че скоро ще започне война и в най-общи линии знаех кой ще спечели, но нямах представа какво ще се случи утре повече от всеки друг. Несъмнено глупаво, но аз бях физикоматематик, чиято специалност е времето; събитията бяха епифеномен, който никак не ме вълнуваше. Бях леко разтревожена от новините за дефицит на стоки (исках простичък живот, но не оскъден простичък живот) и от факта, че мога да обеднея, но съвсем скоро открих, че пресмятането на движението в цените на стоките е абсурдно лесно. Елементарни математически способности и обикновена звездна карта ми бяха напълно достатъчни.

Затова прекарах няколко месеца в Париж, докато умножа дребна сума пари по най-приятния начин, по който би могла да го направи една жена в онези дни, а също така изработих и формула за предвиждане на пазарите. След това подредих финансите си и се установих на тихо местенце в провинцията, където овладях ексцентричността си — в действителност поведението ми беше много странно и ми бяха нужни години, за да се науча как да се държа правилно и без да будя подозрения — защитена от любопитни очи, докато бъда готова да се впиша.

Появих се по време на войната, тъй като ако не правех нищо, бих привлякла повече внимание, отколкото ако вземах участие в ставащото около мен. Освен това се преместих в Англия, тъй като Франция не обещаваше особено много развлечения вече. Тогава бях свободна да се захвана с работата си. Колкото и да е странно, открих, че най-голямото ми предимство беше отсъствието на помощници. Съзнанието ми можеше спокойно да блуждае, освободено от оковите на стандартните процедури, можех да подхождам към проблемите от напълно различен ъгъл. Беше прекрасно.

Годините минаваха, а Джей работеше, учеше и растеше. Когато стана почти седемнайсетгодишен, той се беше превърнал в млад мъж, по-самоуверен и някак по-добре успяващ да прикрие естествената си склонност да се съмнява в авторитетите, да оспорва заповедите и да върши нещата така, както на него му се струваше, че е най-добре. Имаше приятели, макар да не беше известен като един от буйните и общителни ученици. Все още беше труден характер, но като цяло това се ограничаваше до работата и само в редки случаи се отразяваше на държанието му, което беше любезно и внимателно. Истина бе, че често го мъмреха за отсъствие от лекции, но притчите, които пропускаше, сякаш бяха целенасочено избрани. Тези, на които редовно не присъстваше, бяха само най-досадните. Според Джей да седи край реката и да се взира замечтано в небето, беше много по-ценно и поучително и доста често на Хенари му беше трудно да не се съгласи.

Успешно преминаваше нивата на обучение и без значими инциденти; знанията му се увеличиха, а разбирането му — още по-бързо. Остана единствено липсата на дисциплина; рано или късно раздразнението от незададен въпрос избликваше на повърхността. Някои от съвременниците му го наричаха „Господин Да, но“.

— Знаеш ли — беше го попитал Хенари след един урок, — че част от обучението ти е да напишеш своя собствена дипломна работа?

Джей кимна. Знаеше също, че съвсем скоро ще трябва да се изправи пред комисия и да обяви каква ще е темата. Повечето избираха някой стар учен, чиито трудове не са четени от поколения, изравяха ги от лавиците и ги анализираха. След това те отново потъваха в забрава.

— Имаш ли идеи вече?

— Мислих по много въпроси. Но всички са толкова…

— Отегчителни? — вметна небрежно Хенари. Джей се изчерви. — До голяма степен си прав. Много от коментарите са напълно безполезни, освен да те приспят вечер. А пък истински добрите се разглеждат отново и отново.

— Ласло за времето — промълви унило Джей.

— Прекрасен труд, а и много полезен за моряците. Какво друго можеш да предложиш?

— Феред за кражбата?

— Тогава в крайна сметка ще станеш адвокат. Добра професия, несъмнено, но не пасва толкова добре на твоето място в живота. Не си достатъчно прецизен.

— Иска ми се да се захвана с нещо, свързано с Олтара на Изгнаника. Да събера различни писания и да ги сравня, разбираш. Чел съм много за него.

— Твърде сложно за някого на твоята възраст.

— Какво тогава? Кой?

— Имам една идея. Не е нужно да я приемаш, но ако го направиш, ще трябва малко да попътуваш. Може също да се наложи да ми направиш малка услуга и да идеш да се видиш с някого.

— С кого?

— С човек на име Жаки. Отшелник.

Два дни след техния разговор, въоръжен с писмо за представяне пред старейшините на Хук, Джей се отлъчи от уроците си и потегли от Осенфуд към Големия западен път. Той беше наясно, че водеше към градове и поселища, пръснати из Антеруолд, къдри надолу към морето на юг и на запад към планините. Самият той беше приток, така да се каже, на други пътища: Гарлдън беше създал карта на тях много поколения по-рано и се беше опитал да обясни защо са такива, каквито са, макар теорията му да беше толкова аматьорска, че никой никога не я беше чел. Но картите — с пояснения и корекции от пътешественици, открили грешки — бяха най-добрите, които можеха да се намерят.