Иън Пиърс - Аркадия

Джей се замисли, претегли всички варианти, а после се пресегна към книгата.

— Всичко е наред — провикна се той. — Обезсилих проклятието. Не може да ми навреди.

— Поне така мисля — добави той приглушено, щом я отвори.

Книгата беше около четиридесет страници, изписани от двете страни с хубаво черно мастило, което изобщо не беше избледняло, макар да беше трудно да се определят годините му. Той се загледа внимателно; очевидно беше съставена от писма, но малко от тях му се виждаха смислени. Прехвърли страниците една след друга с надежда някъде да срещне нещо разпознаваемо, но ръкописът не му помагаше. Нямаше и никакви пояснения, които да го улеснят да разтълкува значението. Трябваше да го занесе на Хенари. Той може би щеше да го разбере.

— Какви са онези неща долу, професоре? — попита Роузи, която след няколкодневно отсъствие, без обяснима причина, се беше отбила за чай и да си поприказват.

— А? О, всичко това принадлежи на госпожа Миърсън — отговори той. — Защо питаш?

— Просто се чудех. Слизах долу да търся Дженкинс. Коя е тя? Ваша приятелка?

— Анджела? Много стара приятелка, да. Живее предимно във Франция и е складирала тук тези неща, докато си ги прибере там, при все че не ми се вярва да го направи. Наследих ги от Толкин. След като се пенсионира, му трябваше пространство за библиотеката му.

— Кой е той?

— Друг приятел. Тя ги държеше в неговия гараж и не знаеше какво да ги прави, след като той се премести, затова ѝ предложих да ги сложи в мазето. И без това никога не го използвам.

Литън изгледа Роузи с любопитство, но не продължи.

— Е, а какво ще правим с Професор Дженкинс? Признавам, че съм доста разтревожен за него.

Мистериозната афера с изчезналата котка си беше тревожна. Подобно поведение беше повече от необичайно. Не беше ясно дори как е излязъл от къщата.

— Загадката на заключената стая — изрече Литън. — Някой е проникнал, откраднал е котката, внимателно е заключил вратата, щом си е тръгнал, но в такъв случай защо няма писмо за откуп? Или пък котката се е научила да лети и сама е хвръкнала през комина. Или — в този момент се взирам настойчиво в теб и изтръгвам признание — ти си била, Розалинд Уилсън, ти си откраднала котката и си измислила правдоподобна история, с която да ме разсееш. Средства, възможност.

— Но не и мотив — отвърна момичето. — Сериозно говоря, професоре? Кой изобщо би пожелал котката ви?

— Самата истина. Никой, който притежава здрав разум, не би пожелал господин Дженкинс. Ето какво излиза, когато говорим със сюжети от книги. Животът, уви, все предлага нови и различни неща и доста по-сложни. Вероятно търсим някой побъркан. Или пък глупавото животно просто е решило да се разходи, изгубило се е и сега стои безпомощно под някоя мебел и не може да се измъкне, тъй като е твърде дебело или го мързи да измяука — като Мечо Пух в заешката дупка. Несъмнено ще почака да заспя и ще започне да вие, докато го спася. Котките са нощни животни.

— Моля?

— Шекспир, мила моя. „Похищението на Лукреция“ 11 11 Поема от Шекспир, посветена на легендарната римска императрица Лукреция. — Б.ред. .

Роузи се изчерви.

— Чудесна поема, макар и не най-добрата. Основана е на римска легенда. Знаеш ли историята? Често се използва като назидателен разказ за последствията, когато хора с власт биват главозамаяни от положението си…

Това даде на Литън възможност да се отклони от темата — докато направи на момичето чай, заговори за Овидий, а после превключи на Шекспир и Хогарт и накрая спомена опера, която гледал наскоро и никак не харесал.

— Ние сме своето минало, мила моя, и ако искаш да узнаеш бъдещето, трябва първо да разбереш онова, което вече се е случило. Миналото е навсякъде у нас. Дори в дребните неща като имената. Вземи своето за пример.

— Какво за него?

Роузи не харесваше името си. Беше от имената, каквито носят бабите. Тя предпочиташе нещо по-модерно. Като Сандра.

— Ти си кръстена — дали случайно или нарочно, не мога да кажа — на най-съвършената героиня в английската литература.

— Наистина ли?

— Така е. Розалинд от „Както ви харесва“ е най-доброто, сътворено от Шекспир. Тя е дръзка, духовита, интелигентна, мила, красива и никак не е безинтересна. В повечето случаи жените са или глупави, или нетърпими. Розалинд е великолепна във всяко отношение до такава степен, че, убеден съм, трябва да е била жена, която е познавал и на която изключително много се е възхищавал. Затова, скъпа моя, ти някога си била възлюбена на Шекспир. Малко млади момичета могат да се похвалят с нещо подобно.