Иън Пиърс - Аркадия

Тя пое дълбоко дъх и пристъпи напред.

Приличаше ѝ на пролетен следобед, но много по-топъл и сух, отколкото беше свикнала. Листата по дърветата бяха малки и още не се бяха разгърнали добре. На стотина метра разстояние имаше туфа диви зюмбюли и тя знаеше, че това е символ на пролетта, макар да не разбираше много от растения.

А сега какво? Беше установила, че е реално. Сега, ако беше разумна, щеше веднага да се върне през желязното нещо — което от тази страна изглеждаше като бледо светло петно, сякаш го гледаше през изпотено стъкло. През него се виждаше доста добре, но образът беше някак размазан. Щеше да постъпи точно както предния път, щеше да огледа, а после да се върне за по-сигурно. Тя беше предпазливо и разумно момиче, каза сама на себе си.

Миризмата на усойната кухня, хладната есен навън и перспективата за овчарски пай за вечеря, последван от домашно по английски и поредица от неправилни френски глаголи, не я примамваха особено. Кой би предпочел да учи наизуст монолог от „Юлий Цезар“ 14 14 Трагедия от Шекспир. — Б.ред. , след като можеше да разгледа слънчева гора? Кой не би искал да узнае кое е това място и какво е? Не изглеждаше опасно, никак дори.

„Ето какво ще направя — каза на себе си тя. — Просто ще огледам наоколо.“

И тъй като беше практично момиче, свали палтото си и го метна върху един храст, за да може да намери обратния път по-лесно. Бръкна в джоба си и извади шепа бонбони. Като Тезей в лабиринта 15 15 Препратка към легендата за борбата между Тезей и Минотавъра. За да го убие, Тезей влиза в лабиринта, създаден от Дедал, като пуска кълбо прежда, за да намери обратния път. — Б.ред. , помисли си. Пускаше бонбони, за да маркира пътя си. Не беше особено надеждно или предпазливо.

„И така — продължи тя разговора със себе си. — Къде се намирам? Очевидно в гора. Но не е обикновена гора. На първо място е топло. Освен това се намира в мазето на професор Литън. Може би е вълшебно?“

Това беше сложен въпрос. Ако трябваше да отговори на него преди година или две, Роузи със сигурност щеше да каже да; щеше да бъде първото обяснение, което ѝ хрумне. Ако я попитаха догодина, презрително би отказала дори да обмисли подобна глупава идея. Но тя се намираше на тази благословена граница между категорични твърдения, затова остави въпроса без отговор.

От дясната ѝ страна имаше пролука, която макар да не беше точно пътека, поне ѝ даваше възможност да се промуши край храстите без да одере краката си на къпините. Тя вървеше и поглеждаше назад, докато не стигна редица дървета, от които едва виждаше палтото си. Седеше си там, закачено на клоните и изглеждаше малко странно в заобикалящата го обстановка. Беше чела за горите като малка. И Червената шапчица имаше червена наметка и ето какво едва не я сполетя. Роузи вървеше възможно най-тихо, проклинайки нежеланието си да се присъедини към момичетата скаути. Беше сигурна, че откриването на следи и приближаването до определени неща незабелязано е част от обучението им. Но тази униформа! И всички онези противни песни! Никога.

Пътеката правеше остър завой наляво, а след това се откриваше друга поляна, много по-голяма от първата.

Роузи се закова предпазливо на място и притихна разтревожена.

В средата на поляната се издигаше ниска каменна стена, която ограждаше обширен овален участък, покрит с трева. В другия край имаше каменна конструкция, приличаше на един от по-големите паметници в гробището, където ходеше веднъж годишно, когато майка ѝ оставяше цветя на гроба на дядо ѝ. Но не това беше причината за предпазливостта на Роузи. Тя спря с разтуптяно сърце, тъй като млад мъж се беше навел към въпросното нещо и проследяваше с пръст буквите, изписани отстрани. С един крак беше стъпил върху голям камък, а в другата си ръка държеше дълъг прът. Облеклото му беше най-странното у него; носеше светлосиньо наметало, което изглеждаше доста старо и протрито, а отдолу се виждаха къси панталони, туника и сандали, каквито Роузи никога не беше виждала до този момент, с равна подметка и ремъци, преметнати върху стъпалото и после кръстосани и вързани на глезените, за да ги закрепят.

Не изглеждаше опасен, но беше толкова странен все пак… Роузи се премести съвсем леко, за да вижда по-добре и ето че глупостта да откаже да се присъедини към момичетата скаути се доказа за пореден път. Беше стъпила върху клонка, която се прекърши на две със силно пукане.

Младият мъж се обърна по посока на звука и я забеляза.