Иън Пиърс - Аркадия

Миналото може да бъде скрито, но никога напълно забравено и Литън също беше наясно с това. Именно на това разчиташе и историята му, колкото повече напредваше. „Ние сме нашето минало“, беше казал на Роузи. „Рано или късно, то се връща при нас.“ Ето защо единственото неочаквано нещо в позвъняването на входната врата в десет вечерта няколко дни след този разговор беше часът. Литън със сигурност не показа никакъв признак на изненада, щом отвори вратата и в бледата светлина на верандата съзря плътно увита в тъмно пардесю фигура с шапка, нахлупена ниско над лицето.

— По какъв повод си тук?

— Официална вечеря. Перспективата за пудинг ми се стори непоносима, затова реших да се отбия. Да се видя със стар приятел, нали разбираш. Надявам се да не те вдигам от леглото?

— Точно натам се бях се запътил — отсече Литън. — Върви си.

— Добре. Не искам да те безпокоя. Вир-вода съм и ми е студено. Имаш ли бренди?

Сам Уинд свали връхната си дреха, преметна я върху ръката на Литън, сякаш беше закачалка и се запъти забързано към малката масичка до камината в кабинета, върху която стояха две стъклени гарафи.

Наля си сам щедро количество, избута неоценените есета от свободното кресло, настани се с въздишка, протегна дългите си крака към огъня и размърда пръсти, за да ги стопли. Беше ъгловат мъж с прошарена коса и меланхолично лице, върху което напоследък се беше настанило изражение на перманентно разочарование. Имаше деликатни ръце с кокалести пръсти, които тревожно пукаше, дрехите му бяха скъпи, но намачкани, а ръчно изработените му обувки не бяха лъскани от седмици.

— Времето навън е отвратително — отбеляза той. — Все пак още не е зима. Мразя тази страна.

— Мислех, че работата ти е да я обичаш, да ѝ се прекланяш и да я защитаваш с цялото си сърце и душа.

— Само в часовете от девет до пет и от понеделник до петък. През останалото време съм свободен да презирам това мърляво бунище.

— Радвам се да те видя, Сам — каза Литън, — но наистина се канех да си лягам.

— Убеден съм, че е така. Но ме познаваш достатъчно добре, за да осъзнаеш, че не съм вървял километър и половина в мразовитата нощ само за да те посетя.

Той вдигна очуканото кафяво куфарче, което беше пуснал до креслото, извади запечатан плик и му го подаде.

— Какво е това?

— Как бих могъл да знам? Изглежда задача за теб. Нареждания от най-високо място, от самия Господ. Аз съм само куриер.

— Как е Портмур тези дни?

— Процъфтява, процъфтява. Как го прави, нямам представа. Има този притеснителен навик да изглежда все по-млад и жизнен за разлика от всички нас. Изпраща ти поздрави и иска да свършиш своето. Да прочетеш, разбереш и да ни кажеш какво мислиш.

— Ами ако не искам да го направя?

Сам го изгледа със съмнение.

— Ще го оценим, ако си готов по някое време другата седмица.

— Много добре, Сам. Както наредиш.

Излизането с Ханслип и отправянето към тънката ивица пясък, която отделяше остров Мъл от морето, не беше знак за близост или услуга. Реалността беше много различна от блудкавата сцена, която се проектираше вътре в сградата. На първо място беше мразовито и точно по тази причина Джак Мур обикновено спортуваше, само когато е по-топло и вятърът е разнесъл смога, обикновено обгръщащ земното кълбо. Усещаше студа дори само докато се разхождаха; Ханслип, който беше започнал да трепери още в първите минути, при все че беше облечен със защитно облекло, очевидно също не беше там за удоволствие. Поне не беше мокро; беше видял в репортаж на новините, че е валяло без прекъсване през последните три седмици и земята — в участъците, които не бяха покрити със защитен бетон, — беше подгизнала и кална и изпускаше миризма на загнила растителност.

— Това е едно от малкото места, на които съм сигурен, че няма да ни подслушват — поясни Ханслип щом минаха през двойната врата и се озоваха на открито. — Най-вече вятърът, но също и химикалите, които идват откъм морето, нарушават веригата. Трябва да се примирим с неприятните условия.

— Постоянното стоене вътре ме кара да се чувствам болен.

— Разбирам. Вероятно е резултат от енергичното ви минало.

— Предполагам… подозирам, че рано или късно ще си тръгна от тук и ще се върна към нормалния живот. Поне този, който смятам за нормален. Не искам да бъде поправян.

Забележките изчерпаха интереса на Ханслип към темата. Вървяха мълчаливо известно време. Джак гледаше към морето, а Ханслип старателно го игнорираше, докато по-възрастният мъж реши, че са стигнали достатъчно далеч.