Иън Пиърс - Аркадия

— Склонна съм да се съглася — отговори тя, видимо силно впечатлена.

Когато получи съобщение няколко дни по-късно, в което се казваше, че на Литън неочаквано му се е наложило да замине и я моли да наглежда Дженкинс в негово отсъствие, тя се зарадва. Беше разтревожена за котката, но и развълнувана, защото това означаваше, че спокойно ще може да се разходи из мазето му. Сериозно се беше уплашила в къщата на Литън. Не ѝ харесваше да бъде уплашена; това се случваше доста рядко и сега тя беше обзета от изгарящо любопитство. Беше лежала будна през нощта и си мислеше. Взираше се в тавана, а пред очите ѝ танцуваха спомените от мазето — усойно, мрачно, мизерно, миризливо и прашно. А после — птиците, лекият ветрец, красотата…

Колкото повече мислеше, толкова повече се съмняваше в здравия си разум. Психическо разстройство, така го беше нарекъл професорът. Но как би могло да се случи все пак? Тя беше разумно момиче и се беше опитала да открие разумно обяснение, макар да бе затруднена от нежеланието си да сподели с някого какво е видяла.

Единственото логично нещо, което ѝ идваше на ум, беше, че Литън имаше в мазето си — или тази госпожа Миърсън имаше — нов и изключително умен киноапарат или някакъв нов модел телевизор. Въпреки това беше сигурна, че нито едно от двете не беше овладяло изкуството да те накара да почувстваш вятъра или да вдъхнеш уханието на боровите иглички в горещината, да не говорим за момче, което предлага услугите си.

Не. Това беше или илюзия, или реалност. Първото вероятно означаваше, че се е побъркала, а това би разстроило родителите ѝ, затова тя се почувства длъжна да открие истината. Както самият Поаро обичаше да казва: бяха необходими повече доказателства, за да бъде разрешена мистерията.

Първата възможност се появи два дни след пристигането на бележката от Литън. Тя каза на майка си, че планира да остане на допълнителна репетиция на хора, което звучеше напълно достоверно. Роузи пееше добре, а тази година щяха да изпълняват „Свещеникът Задок“ 12 12 Британски химн, написан от Хендел за коронацията на крал Джордж II през 1727 г. През 1992 г. Тони Бритън прави нов аранжимент, който и до днес се използва като химн на Шампионската лига на УЕФА. — Б.ред. (във вариант, който учителите смятаха за модернистичен) и няколко закачливи композиции от „Кралят и аз“ 13 13 Мюзикъл от Ричард Роджърс по мотиви от книгата на Маргарет Ландън от 1944 г. „Ана и кралят на Сиам“. — Б.ред. за финал. Роузи, чийто развиващ се вкус се отдалечаваше все повече от бродуейските мюзикъли, но все още ценеше добрата мелодия, с радост пееше всичко. Обикновено репетициите се провеждаха в четвъртък, но извънредни не бяха предвидени. Това ѝ осигури два допълнителни свободни часа, в които да разреши проблема с мазето веднъж завинаги.

Времето, което беше посветила на четене на детективски романи, се отплащаше. Не беше нужно да влиза с взлом, тъй като вече разполагаше с ключ, но трябваше да се увери, че мазето е празно и да организира предупредителна система, в случай че мистериозната госпожа Миърсън се появи. В кухнята на професор Литън тя опъна канап с празни консервни кутии пред вратата на височината на глезена, невидим в тъмното. Никой не можеше да влезе, без да се спъне и да вдигне шум. Роузи щеше да разполага с две минути предизвестие, ако някой се появеше в къщата.

Щом приключи с приготовленията, тя отвори вратата към зимника и тръгна на пръсти по стълбите. Увери се, че мястото с празно и се насочи към ръждясалата метална конструкция в ъгъла. Категорично си беше там; това не си беше въобразила. Не знаеше какво искаше да се случи при това положение. Може би щеше да е по-безопасно, ако всичко се беше оказало илюзия. Поне щеше да има обяснение. Всичко щеше да се изчерпа с две стари лопати и метална кофа. Щеше да се посмее, да се почувства глупава, а след това да се прибере у дома доволна, че не го е споменала пред никого.

Но на нея всъщност не ѝ се искаше да греши. Не искаше да губи време в чудене дали наистина вижда реалност всеки път, щом забележи нещо необичайно или неочаквано.

Пристъпи към завесата, затвори очи за разочарованието и я отметна.

Внезапно през затворените ѝ клепачи проникна светлина и това беше достатъчно да се увери, че не е изгубила разсъдъка си. Предишния път беше видяла величествена гледка към долина, окъпана в слънчева светлина, а сега пейзажът беше горски; предимно дървета на групички и клони, нямаше нито река, нито долина. Все пак изглеждаше слънчево; виждаше малки бели облачета на иначе безукорно синьото небе. Имаше съвсем лек полъх, съдейки по начина, по който се мърдаха клоните и листата.