Иън Пиърс - Аркадия

Жаки беше особен. На първо място беше силен. Не беше твърде стар, а също така не притежаваше екстравагантния изказ на мнозина от своето съсловие. Лицето му беше странно и Хенари се усети, че го проучва внимателно.

— Откъде си? Родно място и семейство?

— Нямам родно място и семейство.

— Казаха ми, че можеш да пишеш и да четеш.

— Нямам нищо за четене освен това, което сам съм написал. Може да са просто драсканици върху листовете.

— Нека ги погледна и ще ти кажа.

— О, не, Разказвачо. Това не мога да направя. Вероятно ще откриеш, че са безсмислици и ще ме разочароваш. Защо не си вървиш? Аз не се меся в твоите истории. Не се интересувам от тях, а и теб не те интересуват моите, вече го знам.

— Как може да го знаеш?

— Говорих с един учен навремето, такъв като теб. Той ми задаваше въпроси. Споделих с него знанията и мислите си, но той не се заинтригува.

— Как беше името на този човек?

— Итъран. Познаваш ли го?

— Беше мой учител. Почитах този човек най-много от всички. Почина преди няколко месеца.

Жаки бавно кимна.

— Съжалявам за това. Беше добър човек. Имах надежди за него.

— Ти си нагъл.

Жаки се изсмя.

— Мисля, че говорихме достатъчно — додаде Хенари. — Не ми се виждаш особено опасен. Но те съветвам да внимаваш какво приказваш.

— Кой си ти, учен? Знаеш името ми, а аз не знам твоето.

— Името ми е Хенари, син на Хенари.

— Какво правиш тук? Толкова ли известен съм станал, че да ме посещават Разказвачи от Осенфуд? Итъран ли ти е разказал за мен?

— Нищо подобно — отговори Хенари. — Пътувам към Уилдън за Пиршеството.

— Какво е това?

— Празненство по случай седмата година от властването на Теналд. Приятел съм на съпругата му.

— В такъв случай съм поласкан, че отдели от времето си за мен. Убеден съм, че лордът и дамата няма да са толкова очаровани.

— Вероятно Теналд няма да е — каза Хенари. — Макар че, като познавам лейди Катрин, с радост би те приела. Съдиш твърде прибързано.

Той се замисли над чутото, сякаш беше ужасно важно твърдение.

— Е, вероятно е така. Но аз съм просто човек, живееш в колиба и мога да правя каквото си пожелая. Сега би ли ме оставил, моля те?

Тази експедиция беше последната, която Хенари предприе извън Осенфуд по повод на официално Посещение за много години напред. Имаше си своите науки и преподаването си, а след като Теналд почина, малко след запознанството му с Джей, той започна да пътува до Уилдън доста по-често, за да дава съвети на вдовицата му. Харесваше живота си, ако не се брояха прекъсванията. Новият му ученик беше представен в Осенфуд и научи достатъчно, за да премине пробния период без особени трудности.

Най-после Хенари започна да пише и историята на Итъран, като примерен ученик се захвана с нещо, за което учителят му така и не беше намерил време — да хроникира спомените си, които да бъдат изложени в Залата на историята на Осенфуд редом с тези на останалите учени. Смъртта на Итъран беше разтърсила всички; най-великолепният човек, когото бяха познавали. Най-големият аскет сред учителите, никога не пиеше алкохол, не преяждаше, спеше на сламеник като най-обикновен ученик. Ставаше на зазоряване и четеше, докато падне нощта без почивка. Освен това беше и безкрайно великодушен, способен да превърне и най-скучния пасаж в магия благодарение на ентусиазма и уменията си.

А после умря. Една нощ беше излязъл тихичко от малката си къщурка и на следващия ден беше открит мъртъв в полето. Проведоха се разследвания, но не прекалено, тъй като хората се бояха паметта му да не бъде осквернена. Самата съпруга на Хенари беше прегледала тялото.

— Нека кажем просто, че е починал от разбито сърце — каза тя. — Ето това е цялата истина…

Хенари се зае със задачата да опази паметта на своя учител и приятел с пълното съзнание, че ако не го направи, неговите мъдрост и знания също ще бъдат погубени.

Беше обичал човека и искаше добре да свърши работата си, да извлече значимото и ценното дори от последните му работи, когато беше станал невъздържан и неуравновесен в твърденията си. Това означаваше да опита да открие всички онези неща, които никога не беше узнал и да ги претвори в разказ, обхващащ живота му. И лошото, и доброто щяха да бъдат там; постиженията му като учен, по-значими, отколкото беше предполагал; смъртта, по-тъжна, отколкото се бе опасявал.

Итъран се беше побъркал, мислеше той. Беше започнал да оспорва Историята, но без сам да може да отговори на въпросите си. Лоялността и любопитството бяха влезли в убийствен конфликт и сърцето му се беше пръснало от напрежение. Затова приносът му беше също изучаване и извинение за това, че Хенари се беше дистанцирал от Итъран през последната година. Беше обвинил учителя си, че оглупява заради толерантността и доверието, с които подхождаше към ирационалното, че подкрепя презиращите интелектуалната логика. Хенари смяташе това за безотговорно.