Иън Пиърс - Аркадия

— И аз съм се затъжил за тях. Ще се върна съвсем скоро.

Младият мъж кимна и се отдалечи. Калан изръмжа.

— Кой беше този?

— Племенникът на лорд Теналд. Опасна работа, не мислиш ли? Всъщност не е лош младеж, но е донякъде твърде самонадеян. Поне притежава честност и приличие, което е ценно в наши дни.

Джей не разбра и думичка, а Калан се разсмя на озадачаването му.

— Ще трябва да се научиш по-добре да прикриваш невежеството си, млади човече. Помни: учителите знаят всичко, дори да не знаят нищо. Търговците са честни, дори и да са мошеници, а владетелите на области са справедливи, дори да са пълни негодници.

— Ами лесничеите?

— Прекрасни хора до един — отсече той. — Хайде. Стисни зъби, успокой нервите и ме последвай.

Джей направи каквото му беше казано и на следващия ден започна новият му живот.

Преговорите на Хенари с родителите на Джей минаха сравнително леко; те не само бяха горди от идеята да имат ученик в семейството, но и баща му беше радостен, че ще му види гърба. Хенари правеше услуга на всички; момчето имаше склонност лесно да си намира белята, ако не е в подходяща среда, а Хенари можеше да му предостави такава. През следващите няколко години от живота си щеше да работи по-усърдно, отколкото някога си беше представял, че е възможно.

Щом натовариха момчето и войниците в каруцата, той и Посетителя яхнаха конете си и потеглиха. И двамата бяха изтощени. На Хенари му се искаше спътникът му да няма желание да говори по целия път. Младият мъж, един от студентите му, беше Посетител за пръв път. Беше нервен и Хенари беше решил да го държи за ръка, да го напътства. Сега беше въодушевен от облекчението, че всичко беше преминало, без да се стигне до катастрофа. Той беше твърде нетърпелив и обичаше да се перчи. Хенари беше до него, за да овладява вълнението му. „Спокойно, момчето ми. Какво ги е грижа за прецедентите? Ще ти повярват. Не е нужно да им изнасяш и лекция. Животът им и бездруго е труден.“

Беше се справил добре, беше се вписал в ролята си. Само след три седмици беше добил достатъчно увереност и по-рядко поглеждаше към Хенари за съвет или да търси прикритие в помпозността. Беше доказал, че е разумен и щедър. Хенари беше удовлетворен.

— Имам свободно място за ученик, а той предизвика интереса ми — обясни Хенари, щом младият мъж попита за Джей. — Ако не е подходящ, ще разбера преди да е изтекъл шестмесечния пробен период и ще го отпратя у дома му.

Накрая разговорът замря. Хенари нямаше желание да се впуска в повече обяснения и в крайна сметка дискусията беше прекратена, щом отминаха остър завой и се озоваха пред скромна делегация насред пътя. Хенари изръмжа:

— О, не. Моля, не! — простена той. — Стига ми толкова.

Задълженията си бяха задължения. Двамата спряха да чуят какво ще им каже групичката. Хората бяха разтревожени. Отшелник на име Жаки се беше появил преди няколко месеца. Бил в делириум и бълнувал, но те се грижили за него, докато се излекувал. Оттеглил се на около километър и половина от селото и се настанил в стара колиба. Няколко деца му помагали, а той им се отплащал, като им разказвал чудни истории. Помагал при жътвата и имал известни лечителски умения. Щом някой се разболеел, той го посещавал и присъствието му отпъждало демоните, които се скупчвали край сериозно болния. Помагал при раждания, допирът му бил чудодеен.

— Какво искате тогава от нас?

Тъй като Жаки можел да пише и да чете, селяните знаели, че трябва да е бил учител или ученик и искали да се уверят, че не е отлъчен.

Хенари въздъхна.

— Аз ще отида — предложи ученикът му.

— Не, не. Аз ще го направя. Ти работи достатъчно през последните седмици. Ти продължавай. Аз ще погледна, ще пренощувам и после поемам към Уилдън.

Много намусено той обърна коня си и примирено се остави селяните да го поведат на изток. Когато стигнаха селото Хук, беше приветстван, а после го упътиха към полята.

— Ехо! — провикна се той, щом стигна до колибата. — Търся отшелника Жаки.

— Търсите на грешно място — чу глас зад гърба си.

Хенари се обърна и видя мъж, застанал на няколко крачки зад него, подпрян на тояга. Видът му беше занемарен, имаше дълга и мазна коса; очите му бяха със странна форма, а погледът — див. Приличаше на някой, който може да бъде опасен.

— Бях помолен да поговоря с вас. Аз съм Разказвач от Осенфуд.

— Не съм сторил нищо лошо.

Мъжът говореше със странен акцент.

— Селяните са притеснени, това е всичко. Не ви мислят злото, нито пък аз.