Иън Пиърс - Аркадия

Беше леко изненадан от написаното до този момент; определено не беше възнамерявал да се отклонява в дебрите на мистичното, поне не толкова скоро. Беше се впуснал в представи за нещо, което наподобяваше религия. Съзнаваше, че трябва да обрисува определени вярвания, но не искаше те да завладяват по-голямата част от разказа му.

Досещаше се откъде беше дошло всичко. Роузи беше попитала — със странна настойчивост, сякаш беше важно — за привиденията и въпросът на момичето го беше накарал да разсъждава по него, особено след като вече беше нахвърлил идеята си, в която представяше учените като авторитетните фигури. Всички общества пазеха вярвания за свръхестествени явления, но естеството на привидението говореше много за хората, които го бяха видели. Механизираните общества се плашеха от механични неща, духовните общества се плашеха от духовни неща. Системата на вярвания в Антеруолд трябваше да се изгради внимателно.

Роузи, господ да я поживи, беше все още — и то на границата — в онзи невинен етап, в който във въображението ѝ още имаше място за духове и феи. Това без съмнение нямаше да трае дълго. Скоро щеше да се тревожи за дрехи и ухажори. Всъщност вече се забелязваха тревожни признаци за това.

Той харесваше момичето, което притежаваше невероятен дух и невзрачни родители. Роузи ги беше запознала веднъж, когато се бяха срещнали на улицата. Майка ѝ беше глупава и дребнава жена; баща ѝ — скучен традиционалист. Как изобщо бяха създали момиче като нея, умът му не побираше. Можеше единствено да предполага, че е станало объркване в болницата и са си дошли у дома с чуждо бебе. Те всичките изглеждаха почти еднакви на тази възраст, затова никак не беше изключено. Лесно би могло да се допусне грешка.

Семейство Уилсън живееха на съседната улица, отвъд един от онези невидими, но с голяма власт вододели, които пресичат повечето английски градове. Литън притежаваше занемарена викторианска къща, с малък преден двор на улица с дървета покрай тротоара. Семейството на Роузи живееше в занемарена викторианска къща без останалото. Едната улица беше запазена за хора от академичните среди, адвокати и бизнесмени; другата беше населена със собственици на магазини и банкови чиновници. На никого от тях не би хрумнало да си позволи да живее в чуждата територия. Това не беше правено досега, а Англия беше място, където, щом нещо не е правено, то придобиваше много по-голяма сила от който и да е закон.

От време на време група момчета минаваше край къщата на Литън на път към парка, където щяха да играят футбол, а един път крайно безинтересният по-голям брат на Роузи беше ритнал топката в градината му. Беше твърде уплашен да дойде сам и Роузи беше изпратена да я прибере. Литън ѝ я подаде мрачно и поприказваха малко за времето само заради удоволствието да накарат момчетата да почакат.

Няколко дни по-късно се поздравиха на улицата и отново си поговориха; тя видя Професор Дженкинс изтегнат до един отворен прозорец — рядък случай, в който се беше изложил на свеж въздух — и го погали. Литън я предупреди, че котаракът може да бъде зъл, но Дженкинс се изправи и дори се показа игрив. Постепенно тя започна да се отбива и малко по малко станаха добри приятели дотолкова, доколкото можеха да бъдат петнайсетгодишно момиче и петдесетгодишен мъж с малко общо помежду си. Роузи започна да се грижи периодично за Дженкинс, а Литън ѝ даваше малко пари за благодарност.

Беше дарил своето привидение с нейното палто и лице. Тя беше хубаво момиче и лицето ѝ беше подходящо за такова на фея, стига да не беше нелепата ѝ подстрижка. Палтото, от друга страна, беше ужасно. Червено, найлоново и лъскаво. Модата на подрастващите.

Специалността на Литън беше сър Филип Сидни, фаворит на кралица Елизабет, придворен, учен, поет и човек на действието. Нищо чудно, че беше загинал в битка срещу испанците през 1586 година. Романтичен персонаж; елегантен, красив, от добро потекло, макар способностите му да не бяха толкова невероятни, колкото си беше въобразявал. Имал бе амбиции за ключова позиция в правителството, но Елизабет, с присъщата си мъдрост и далновидност, го беше държала на една ръка разстояние. Великата кралица бе приемала изключително подозрително всякакви прояви на екстравагантност и разточителство, освен когато не бе опирало до нея.

Той бе компенсирал това със сътворяването (или поне започването — така и не беше довършил нищо) на най-великата любовна история, писана на английски език. Почти никой не е чувал за нея сега, което е жалко, защото ако съвременните вкусове отстъпят на заден план — ако не държите на сюжет, действие, събития, етични норми, структура или ритъм, ако не ви безпокоят абсурдни съвпадения или нелогична мотивация, ако твърде протяжните маловажни отклонения не ви дотягат, — тогава неговата „Аркадия“ притежава много на брой прекрасни качества. Героите му не правят много, трябва да се признае; единственото наистина забележително събитие в цялата книга е съблазняване, но Сидни го е отрязал при пренаписването от страх да не го сметнат за вулгарен.