Иън Пиърс - Аркадия

— Защо?

— Обикновено не се прави така. Докато Посетителите и Разказвачите обикалят страната, се оглеждат за хора. Млади, податливи на обучение. В повечето случаи са им препоръчани. Когато са изключително умни. Забелязани са от кмет или старейшина. Задават им се въпроси, провеждат се тестове. След това ги избират. С теб не се случи така. Трябва да си казал или направил нещо — и не питай мен какво, защото аз бих ти хвърлил един хубав пердах и бих те изпратил обратно при майка ти, — което е накарало Хенари да повярва, че си точно такова хлапе.

— Но аз не умея да правя нищо. Знам мъничко за коването.

— Ще бъдеш научен. И не си мисли, че ще бъде много забавно. Дълги часове упорит труд, седене на чина по цял ден, всеки ден. Ще ти се иска да си обратно на полето. Повечето хора не могат да издържат. Аз категорично не бих могъл. Имай си всичката власт и слава, щом за това е нужно да станеш съсухрено полусляпо създание с превит гръб. Не е за мен.

— Кой си ти? Съжалявам, но наистина не знам много.

— Просто войник. От Уилдън съм, на около три дни път оттук. Всяко населено място праща войници за известен период да пазят учителите. Скоро ще приключа и ще се върна отново да работя в гората. Твърде сложно е за обяснение. Постепенно ще разбереш. Ще знаеш повече от мен и аз ще съм този, който задава въпроси.

— Съмнявам се.

— Аз се съмнявам, че ще ми отговориш.

— Защо?

— Защото вие не го правите. Хората като вас.

„Хората като вас.“ На Джей му прозвуча странно. До преди три дни до него да стои войник щеше да бъде нещо невъзможно и безкрайно важно. Човек, към когото Джей би се обръщал със „сър“ и поклон. И въпреки това, ето че беше тук и разговаряше с него почти като с равен. Вече чувстваше още по-голяма промяна; но младото му съзнание засега не можеше да разбере какво точно означава.

— Ще ти отговоря. Как се казваш?

— Калан. Син на Перел.

— Значи Калан Перелсън. Когато те срещна, какъвто и да съм станал, ти ще си мой приятел и ще отговоря на въпросите ти.

Калан изглеждаше трогнат от неговата наивност.

— Благодаря. Ще ми простиш ли, ако ти кажа, че не ти вярвам?

— Не — отвърна Джей малко тъжно. — Не, няма да ти простя.

Джей никога преди не беше виждал град, а Осенфуд, където живееха учителите, беше доста голям. Там живееха приблизително шест хиляди души през по-голямата част от годината, макар броят им да се променяше според сезона. Намираше се край река и до него водеха четири пътя, по един в посоката на всяка стрелка на компаса. Необичайното бе, че имаше сгради, пръснати край тези пътища на около километър и половина извън територията на същинския град.

Толкова много къщи, толкова много хора, друскането на каруцата по пътищата, павирани с камък, всичко караше Джей да трепери от вълнение. Още по-тревожно беше, когато спряха пред огромна сграда с невъобразимо великолепие.

— Е, пристигнахме — съобщи весело Калан. — Дом, свиден дом. Ист Колидж, където е и учителят Хенари, където ще бъдеш и ти, докато завършиш или докато те изхвърлят оттук.

Той стъпи на земята и зачака.

— Ако си мислиш, че ще ти нося багажа, сбъркал си — подвикна.

Джей се озърна за жалката си мешка, в която беше побрано всичко, което притежаваше на този свят: две ризи, два чифта панталони, чифт налъми, едни обувки, негова гордост и радост. Също и парче дялано дърво, което чичо му беше дал веднъж. Нищо друго. Поне торбата беше лека.

После и той скочи долу и откри, че Калан разговаря с млад мъж, който беше спрял да зяпа. Джей се зачуди дали е признак на добри маниери да избърза и да се присъедини към тях, но за по-сигурно се отказа. Въпреки това се заслуша напрегнато.

— Изненадан съм да те видя тук — каза Калан.

— О, по работа е. Някой трябваше да дойде и аз предложих. Срещу дребно заплащане, нали разбираш? — той посочи към Джей. — Какво си имаш тук?

— Хенари го откри. Помоли да го доведа.

Младият мъж го повика с пръст и Джей послушно се приближи.

— Откритие на учителя Хенари? Ти си късметлия. Надявам се, че го осъзнаваш?

Той беше висок и изискано облечен млад мъж, може би десетина години по-възрастен от Джей, но десетилетия напред по отношение на обноски и самочувствие. Джей забеляза, че разговаря с прошарения войник фамилиарно и дори шеговито, сякаш му оказваше благоволение. Джей се почувства още по-объркан.

— Е, няма да те задържам. Надявам се, че службата ти скоро ще свърши и ще се върнеш в родното си място, Калан Перелсън. Дърветата ни ужасно са се затъжили за теб.