Иън Пиърс - Аркадия

— Искам истинския.

— Ще ти кажа тогава. Не знам.

Джей се втренчи в него озадачен.

— В живота има много въпроси и твърде малко отговори. Иска ли ти се да ми помогнеш да намерим част от тях?

На следващата сутрин преди зазоряване Джей — който беше спал на пода, увит в дебелото одеяло, дадено му от войника — беше грубо събуден от нечий ботуш.

— Ставай. Потегляме. Пази тишина.

— Къде отиваме?

— Никога ли не млъкваш?

— Ами майка ми? Семейството ми?

— Няма повече да ги видиш. Поне още дълги години.

Щом сложи последната точка за писането си същата вечер, Литън остави писалката и се облегна в стола. Правеше това твърде церемониално; набързо надрасканите бележки или употребата на химикалка, което категорично беше проява на лош вкус, не бяха в стила му. Той ползваше стар „Паркър“ 6 6 Марка луксозни пишещи средства, основана през 1888 г. в САЩ. — Б.ред. със златно перо, някога принадлежал на дядо му, с особено лилаво-кафяво мастило, което забъркваше сам. Почеркът му беше изящен, достоен за възхищение, извивките бяха широки, а буквите елегантни. Всеки лист старателно се попиваше, преди да бъде обърнат. На спретнати купчинки върху бюрото, облечено с кожа — беше го наследил от баща си, — беше подредил бележници, пълни със записки на мисли и спомени, даващи информация за събития чак до годините на неговата младост. В тях Антеруолд се беше оформил малко по малко и сега той го описваше като един друг свят. Беше изпратил Джей в Осенфуд и беше вкарал живота на селото, важността на Историята.

Докато обмисляше сцената на посещението, която беше написал няколко дни по-рано, той осъзна какво е направил. Беше откраднал сцена от Луис и я беше променил — представяше я от гледната точка на човека, който има видението, не от тази на човека, погрешно смятан за такъв. Освен това бързо се отърва от дразнещата склонност на Луис да представя всичко тъй ужасно провинциално.

Литън беше убеден, че подходът му определено е по-добър. Всеки, който се сблъсква със свръхестественото, би се ужасил, изненадал или ахнал от възхищение. Бернадет от Лурд 7 7 Историята на пещерата Месабиел в Лурд се свързва с легендата за Бернадет, която, водена от напътствията на Богородица, открива извор с лечебна сила. — Б.ред. беше реагирала така, както също и повечето хора, предразположени да вярват в неща, които в действителност никога не са виждали, били те богове или летящи чинии.

Бедата беше, разбира се, че Луис боравеше с простичък свят, където, колкото и да бе странно, свръхестественото нямаше място с изключение на онзи негов досадник лъва 8 8 Лъвът Аслан е герой от фентъзи поредицата „Хрониките на Нарния“ от К. С. Луис. — Б.ред. , вероятно най-безинтересното създание в литературата. Това бе крайно неудовлетворително. Ако някой плъх заговореше (въпреки извънредно неадекватния му вокален механизъм и оскъдния мозък, непригоден за друго освен цвърчене), героите му не оставаха ни най-малко изненадани. Ако бобър предложи чай, единствената ви реакция би била да уточните с колко бучки захар да бъде. Луис се беше опитал да измисли цял свят, но бе създал само английско предградие за средната класа плюс няколко меча.

И все пак, след като Литън беше решил да пише за привидение, та да покаже как ще реагира човек при появата на някоя фея, трябваше да признае, че сам си е създал проблем. Как щеше да продължи сега? Една от възможностите беше да напише първото, което му хрумне, но той подозираше, че ще трябва да измине по-дълъг път. Освен ако не успееше да прокара религията в основната идея, както и мястото ѝ в различните общества. Можеше да изчака и да размисли, но беше сигурен в едно. В историята му нямаше да има феи. Поне не истински.

Настъпваше мракът на английската есен; лятото беше провело достойна битка тази година, но сега се предаваше пред неизбежното. Навън студената нощ вече щипеше с по-сериозен зимен студ; беше този момент от деня и годината, в който хората спускаха завесите и се изолираха от външния свят, докато отново настъпи утрото. Момент за комфорт и чай и малко от пандишпанените сладкиши, изкушението му в събота вечер, приготвено специално за него от госпожа Морис, която кой знае защо се беше нагърбила с тази задача преди няколко години.

В действителност не харесваше влажните пандишпанени ивички с тънък слой ягодово сладко. Но те носеха радост на госпожа Морис и тя щеше да се засегне, ако той не ги ядеше. Затова пиеше чая си в тапицираното кресло край камината и от време на време се поддаваше на изкушението да скрие сладкишите под канапето, докато тя си отиде, след което можеше спокойно да ги изхвърли.