Иън Пиърс - Аркадия

— В ъгъла има стол. Вземи го и седни.

Той се подчини, след това седна безмълвно, както го бяха посъветвали, а Разказвача го огледа внимателно.

— Как се казваш? — попита накрая той.

Гласът му беше тих, но пресипнал от усилията.

— Джейрамал, син на Антус и Антуса.

Възрастният човек изглеждаше едва ли не ядосан от отговора. Хвърли лист хартия на бюрото.

— Много добре — отсече той.

— Всички ме наричат Джей.

Разказвачът направи рязко движение, щом той добави тази напълно ненужна информация. Джей се прокле. Говорѝ, когато те заговорят. Отговаряй на въпроси.

Разказвачът се канеше да стане и да го пусне да си върви. Джей беше сигурен в това. Сега беше вбесен, вероятно объркан.

А може и да не беше така. По-скоро изглеждаше предпазлив, угрижен. Не ядосан. Джей копнееше да задава въпроси; напираха вътре у него.

— Вчера работи ли на полето, Джей?

Джей кимна, но за всеки случай не каза нищо.

— Отдалечи ли се от полята по някое време? Да напълниш вода например?

Джей кимна отново, но този път по-предпазливо.

— Разкажи ми.

— Изкачих хълма, налях вода и отново се върнах.

Джей беше уплашен и се досещаше, че му личи. Не знаеше нищо за света и законите му. Но щом можеше да попадне в беда за това, че е задал въпрос, какво ли щеше да му се случи, ако разкаже истината? И все пак, не можеше и да излъже. Беше достатъчно умен, за да е наясно с факта, че ако го разкрият, ще бъде сурово наказан.

— Разбирам. Нещо друго?

Джей запази мълчание.

— Не си измил лицето си във водата например?

— Аз… аз… да. Може би.

Откъде можеше да знае за това? Не беше казал дори и на майка си.

— Денят беше горещ, разбира се, че си го направил. Може да си чул нещо? Ти си любознателно момче; всички, с които говорих през изминалия час, казаха, че любопитството ти няма граници. Ако си чул шум, сигурно си отишъл да огледаш, нали? Недей да ме лъжеш. Разговарях с майка ти и с останалите. Сега искам да го чуя от теб. Само ти си бил там.

Старата вдовица, помисли си Джей. Той знаеше, че майка му би излъгала, за да го спаси, знаеше и че старата вдовица би казала истината само и само да го вкара в беля. Беше в капан. Не знаеше какво да прави. Продължи да мълчи.

— За теб ще е най-добре да ми разкажеш точно какво си правил. С всички подробности. Не съм ядосан, Джей. Няма да бъдеш наказан за това, че си ми казал истината. Истината е свещена, знаеш това. Дори наказанието на убийците се намалява, щом кажат истината.

Беше странно. Тонът му не се беше променил. Изражението му си беше същото. Не беше помръдвал, но нещо у него действаше успокояващо. Не съвсем; но достатъчно. Джей започна да разказва. Призна си, че наистина е чул шум, как е заобиколил стърчащите скали и е видял светлина, а после и фея. Разказвачът слушаше пасивно, не каза и дума, докато Джей не приключи разказа си.

— Да не би сега да ми казваш, че може да е било илюзия? Че е възможно да си заспал и да си сънувал? Готов ли си да признаеш, че си си измислил всичко?

— Не — заяви решително Джей. — Не, не съм. Тя беше там. Беше също толкова истинска, колкото сте и вие.

— Малко по-слабичка, надявам се?

— О, да, дори много.

Джей го беше направил отново.

Разказвача вдигна поглед към тавана и заговори тихо:

— „Усмихна се още веднъж с озаряваща ангелска усмивка, която върна топлината в тялото му. Вдигна ръце, което Джей възприе като знак за мир, а после направи крачка назад и изчезна.“ Дали такова описание би било достоверно?

Джей затвори очи, за да избегне погледа на мъжа.

— Откъде знаете това?

— Откъде наистина? Добър въпрос, макар да съм сигурен, че са те предупредили да не задаваш въпроси. Подчинението и мълчанието не са сред силните ти страни. Но какво да те правим сега?

— Казахте, че няма да бъда наказан. Обещахте.

— Така ли? — той се изправи, отиде до входа и повика войника, който пазеше отвън. — Това момче трябва да остане тук тази нощ. Налага се да обсъдя разни неща със семейството му. Постарай се да не напуска шатрата. О… би ли му донесъл и малко храна? Предполагам, че е гладен.

Джей се изправи, схванат и разтреперан. Бяха го излъгали. Беше повярвал на Разказвача — беше се доверил на гласа му — и беше предаден.

— Джей.

Той се извърна. Разказвача се беше надвесил над него, но не застрашително.

— Защо ме прекъсна?

— Аз… просто исках да знам отговора. Трябваше да разбера.

— Ти попита как нещо може да бъде и лед, и пустиня в същото време?

Джей кимна.

— Това е добър въпрос. Правилен отговор ли искаш, или истински? Двете неща невинаги са едно и също.