Иън Пиърс - Аркадия

И на Памархон му се наложи да чака в компанията на Катрин и Антрос. Постоянно крачеха напред-назад и пращаха послания, за да узнаят как е тя.

— Всеки би разбрал, че е влюбен — отбеляза Катрин тихо пред Антрос, докато го наблюдаваха. Той се засмя тихо. — Изглежда си се справил доста добре там — добави тя.

— Следвах инструкции.

— Подозирам, че не си получил такива.

— Може би.

Други проблеми тревожеха съзнанието на Антрос.

— Памархон — каза той. — Ами Осенфуд?

Той кимна.

— Щом видя Розалинд, тръгвам. Ще трябва да побързам. Искам да стигна преди веселата дружинка на Гонтал. Сигурен съм, че вече е изпратил хора, но самият той още е тук. Катрин, ще се погрижиш ли да не тръгва до утре сутринта?

— Ще го задуша с любезност и гостоприемство. Ако този подход не подейства, ще отворя някое от най-добрите бурета с бренди в Уилдън. Щом приключа с него, едва ли ще помни какво изобщо е Осенфуд.

— Благодаря ти. Антрос, ти трябва да се върнеш в лагера и да кажеш какво се е случило. Да успокоиш всички. Кажи им, че ще им обясня след завръщането си.

Памархон се върна след два дни изтощен, но удовлетворен. Беше направил всичко необходимо, потегли напред с най-добрият кон на Катрин и спря хората си на по-малко от двайсет и пет километра от Осенфуд. Каза им, че експедицията вече не е нужна. Прекрасни неща се случили в Уилдън…

Бяха устроили лагер и той им разказа история, каквато никой не бил чувал до този момент. Разказа им всичко — от похода до Олтара, до появата на духа, за процеса и свалянето на маската на убиеца Жаки.

— Духът накара Катрин да сложи край на тази измама. Тези, които искат, могат да продължат да живеят тук свободно и със своя земя. Останалите ще бъдат възнаградени, всяко престъпление ще бъде опростено и ще могат да идат където пожелаят.

— Ами ти? — обади се Джон.

— Ах, мили приятелю! Ще се оженя за моята фея и ще помогна на хората си да се устроят. След това ще взема един кораб, най-добрия кораб, строен някога, и ще предприема плаване.

Погледна лицата им, проблясващи на огъня, видя колко ги с изненадал с всяка част от разказа си.

— Ще имам нужда от екипаж, разбира се — добави той. — Работа за приключенци, смели и безразсъдни хора. Случайно да знаете къде мога да намеря такива?

Скован от болка, уморен, мръсен, гладен и жаден, той пристигна в Уилдън и се свлече от добичето, което беше не по-малко уморено от него. Беше ли се подобрило състоянието на Розалинд? Дали не го бяха излъгали или допуснали грешка? Ами ако беше изпаднала в кома, беше получила инфекция или дори беше умряла?

Той забърза през прекрасните градини. Слънцето залязваше на запад и той зърна слабичка младежка фигура — някой тичаше към него от стаите на лечебницата и махаше с ръка.

Изпълни го облекчение, което прогони цялата умора и той също се затича.

— Трябва да си много мил с мен, Памархон, нечий син — каза Розалинд, след като най-сетне бяха способни да се отделят един от друг. — Докато сме живи. Знаеш го, надявам се. Сега не мога да си ида у дома. Никога. Направих избора си и това беше ти. Надявам се да не си размислил.

Бяха минали три дни от бурните събития край Олтара, а усещането вече беше, сякаш никога не се е случвало. Тя започваше да забелязва промяна във вида и поведението на хората. Чу как говорът им става друг. „Ще отида… Когато ходих… Следващата година… Преди много години…“

— По-сигурен съм от всякога.

— Истината ли ми каза за пътешествията? Или планираш да си направиш ферма с прасета в двора и пилета в леглото?

— Ще бъда готов, когато и ти си готова. Бих тръгнал още утре, ако дойдеш с мен, или бих останал тук завинаги, ако ти промениш мнението си.

— Глупчо — отвърна му тя. — Няма да размисля. Да видя целия свят ще е лесно в сравнение с всичко, което видях досега.

Тя се усмихна с най-сладката си усмивка и той отново я взе в прегръдката си.

— Лейди Розалинд — заговори Катрин, щом момичето най-сетне се раздели с Памархон и влезе в къщата. — Радвам се да те видя отпочинала и възстановена. Добре ли си?

Розалинд кимна. Беше прекарала в леглото три дни — в действителност два дни повече, отколкото ѝ се струваше необходимо; раната ѝ заздравяваше и дори най-педантичните сестри бяха заключили неохотно, че няма причина да не ѝ позволят да се облече и да излезе от лечебницата. Беше облякла чисти дрехи, донесени от къщата, и излезе в градината точно в мига, в който беше пристигнал Памархон. Сега беше в залата с архива, в която за пръв път беше разговаряла с Катрин след пристигането си. Вече нямаше никаква представа кога точно се беше случило това; понякога ѝ се струваше, че е минала само седмица, друг път пресмяташе времето в години.