Иън Пиърс - Аркадия

— Има ли някой, който твърди, че заслужава повече титлата? Има ли някой по линия на Теналд, който иска да се представи?

Всички се втренчиха в Памархон. Това беше моментът, за който беше мечтал години наред. Моментът, който беше изстрадал и за чието постигане беше кроил планове. Той пристъпи напред уверено и с ясен и силен глас заяви така, че всички да чуят:

— Не аз!

— Това ли е окончателната ви дума?

— Да.

— Тогава има ли друг член на фамилията, който иска да се представи?

Гонтал сам беше решил още да не си тръгва; някой по-чувствителен със сигурност би го направил, би се оттеглил от поражението и унижението. Гонтал очевидно беше по-дебелокож. Той държеше на коректността и правилата. Те го бяха поддържали и ръководили през целия му живот и той се чувстваше длъжен да ги почете дори и сега. Това не означаваше, разбира се, че му е приятно. Въпреки това стоеше там, гордо изправен, леко скован при задаването на въпроса. Той също пристъпи напред, вдигна глава и изрече:

— Не аз! — макар че, както много хора забелязаха, тонът му не беше особено ентусиазиран.

Камерхерът имаше още много за казване, но никой не го чу. Беше седмица без паралел, а само няколко часа по-рано мнозина изпитаха най-силния ужас в живота си.

Бяха видели неща, за които щеше да се говори още поколения. Владетелят им беше изгубен, а след това отново намерен. Бяха стигнали почти до война. Пророчествата от едно време се бяха сбъднали и всели неистова уплаха у всички тях.

Сега всичко беше възстановено и простено. Осенфуд и Уилдън бяха отново в хармония. Петното върху семейството на Теналд беше изчистено. Невинният беше оневинен, виновният беше наказан. Денят на съда беше настъпил и отминал, а те бяха освободени от изкупване на греховете си.

Нищо чудно, че никой не чу как камерхерът произнася:

— В такъв случай декларирам, че Владетелят на Уилдън отново става Владетел и това слага край на избора — макар той много да се постара.

Всички бяха твърде щастливи, твърде шумни и твърде развълнувани, за да му обърнат внимание.

Сред суматохата Памархон беше първият, който дойде да поздрави Катрин за новото възкачване на трона.

Тя се усмихна.

— Не си длъжен да демонстрираш подчинение пред мен — каза тя, щом той ѝ се поклони. — Знаеш го не по-зле от мен. Върви. Намери тази твоя съпруга. Ако ще се кланяш пред някого, то тя го заслужава повече от мен.

— Тогава с твое разрешение…

Той се измъкна през вратата.

И се натъкна право на Антрос, който носеше Розалинд на ръце в рокля, обляна в кръв.

Памархон извика отчаяно и изтича към моравата, където беше спрял Антрос.

— Какво се случи? Какво ѝ е?

— Жаки — отвърна Антрос.

Дишаше тежко заради усилието да донесе Розалинд толкова далеч и тъй бързо, ужасѐн, че ако се забави, тя може да изгуби много кръв и да умре, а ако тича, може да ѝ причини болка.

— Духът си тръгна през светлината, а Жаки се опита да накара Розалинд също да тръгне. Теглеше я със себе си и аз стрелях. Духът ми беше поръчал така, струва ми се. Той имаше нож и я намушка, преди Розалинд да го избута. Той изчезна.

Докато обясняваше, положи Розалинд върху тревата, а Памархон, който имаше известни умения в тази област, я огледа внимателно. Лоша рана през ребрата, където ножът на Жаки я беше уцелил, преди тя да го изтласка през светлината. Кървеше обилно, но изглеждаше по-зле, отколкото беше в действителност. Тя отвори очи при допира му и се усмихна, щом видя тревожното му лице.

— Всъщност не съм чак толкова зле — каза тя. — Наистина мога да ходя, благодаря ти.

— Да не си посмяла.

Розалинд лежеше неподвижно, докато той я преглеждаше, а след това се усмихна на Антрос.

— Спасяваш ме за втори път, Антрос Смелия — промълви тихо тя. — Надявам се професорът да не е чел за Ланселот и Гуинивиър 44 44 Ланселот бил най-красивият от рицарите на крал Артур, който бил влюбен в кралица Гуинивиър, съпругата на крал Артур. — Б.ред. .

Памархон я вдигна сам и я понесе към къщата, а Антрос изтича напред да извика лечител. Катрин излезе и на мига изостави церемонията по встъпването, за да ускори нещата. След това лечителите поеха положението в свои ръце и ги изпъдиха, настаниха я в меки чаршафи, преоблякоха я в чисти дрехи и промиха раната, преди да я превържат.

— Не гледай така уплашено, млади човече — скара се някой на изпадналия в паника Памархон. — Като че ли никога не си виждал кръв досега. Върви си. Тя няма нужда от теб, а и ние също. Трябват ѝ тишина и спокойствие. Можеш да я видиш, щом приключим. Раната не е чак толкова тежка, така че спри да се тормозиш.