Иън Пиърс - Аркадия

Олдмантър постави отметка на избраната кутийка с инициали отдолу и подаде листа обратно.

— Продължавайте тогава — каза и излезе в коридора пред стаята, където Джак го чакаше и се взираше в изкуствения прозорец.

— Смятате ме за жесток, господин Мур. Боя се, че това е естеството на откривателството. Не изтръгваме тайните на природата с любезни въпроси. Налага ни се да ги получим с колкото грубост е нужно. Разтревожен сте за онова момиче, предполагам. Но тя е просто една от милиардите нуждаещи се от помощ и ресурси. Човечеството има дълго бъдеще пред себе си. Струва си в името на това да се пожертва един човек.

— Тя смяташе, че този свят ще се саморазруши чрез знанията си — промълви Джак.

— Бъркала е — Олдмантър хвърли поглед към часовника на стената. — Ще разберем точно след двайсет секунди.

— Сигурен ли сте? Не е ли по-добре да се изчака?

Олдмантър изръмжа пренебрежително и двамата с Джак се извърнаха към успокояващата проекция пред тях; още един идеален пейзаж, а Джак все още нямаше представа защо някой си е правил труда да го монтира. Все пак и двамата ги разсейваше, а зад гърбовете им техникът започна монотонно да отброява последните секунди.

— Светът ще се промени завинаги заради това, което правим тук — каза тихо Олдмантър. — Можем да сътворим нещо наистина прекрасно.

— Господарю Хенари — провикна се Джей, завтекъл се зад едрата фигура, която пристъпваше бавно към голямата къща. — Почакай.

Хенари спря, докато момчето — вероятно вече не съвсем момче, макар все още да беше печално млад — го настигне.

— Господарю Хенари — повтори Джей, а след това замълча. — Не знам какво да кажа.

— За пръв път в живота си, Джей, аз съм разочарован от теб — отговори мило Хенари.

— Какво се е случило?

— Нямам представа. Освен че демонстрира какъв великолепен учител съм. Запази хладнокръвие през бог знае какви трудности, изнесе първата си реч, победи един от най-добрите оратори в Антеруолд и гледа дух в очите, без дори да потрепнеш. Настоявам, че имам известни заслуги за постиженията ти.

— При всички положения.

— Уви, не много. Силно ме превъзхождаш. Аз ще бъда познат за идните поколения единствено като първия ти учител.

— Едва ли.

— Ти пое рискове, на каквито никога не съм се осмелявал, и пожъна триумф.

Те продължиха напред, на път за Събранието, докато Хенари отново не заговори.

— Днес станахме свидетели на чудеса. Сбъдване на пророчество, явяването на духове, края на света. Отстраняване на огромна несправедливост. Необичайни неща. Знаеш ли, част от мен наистина изпитва разочарование.

— Защо?

— Защото всичко, което чух, беше напълно логично. Изгнаника се появи и всичко, което ни каза, вече ни беше известно. Най-малкото трябваше да ни бъде известно. Странно, не мислиш ли?

— Все пак беше ужасяващо.

— Беше. А новините скоро ще се разпространят из Антеруолд като горски пожар през лятото. Всичко ще се промени завинаги. Вероятно можем поне да помогнем това да се случи, както нареди духът. Бих казал, че имам нужда от помощта ти, но нека вместо това ти предложа своята помощ, ако е възможно…

— Аз… ами…

— Има толкова много за вършене, Джей. Ще бъде прекрасно и плашещо за всички нас. Ще трябва да спорим, да убеждаваме и ласкаем.

Джей се усмихна.

— Кое мислиш, че трябва да е първо?

— Първо? Е, първо ще идем да гледаме онази церемония. След това отиваме в Осенфуд. Знаеш ли, струва ми се, че ще е по-добре да стигнем там преди Гонтал. После, ами всъщност после започва истинското забавление. Сега предлагам да…

И едрият мъж и слабичкото момче вървяха, смееха се и си приказваха във все по-тъмната нощ, всеки от тях по-развълнуван от когато и да е през живота си, докато стигнаха до големия вътрешен двор, в който се провеждаше събранието в присъствието на всички възрастни във владението, които бяха успели да стигнат навреме. Атмосферата беше силно напрегната и беше ужасно шумно. Камерхерът вече говореше при пристигането им, но трудно се чуваше. Беше изрецитирал нужните думи два пъти, но му се наложи да ги извика трети път, преди присъстващите да се успокоят и церемонията да продължи.

— Кой — почти крещеше той — ще се представи пръв пред събранието?

Катрин излезе напред с царствена осанка въпреки облеклото си. Мнозина едва я познаха, но щом успяха, из двора се надигна одобрителен шепот, последван от тропане с крака — първо започна един, а след това се присъединиха и всички останали, удряха нозе в земята, викаха и се радваха да я видят отново. За пръв път тя наруши протокола и по бузите ѝ се търкулнаха сълзи в отговор на тяхното посрещане.