Иън Пиърс - Аркадия

Роузи поклати глава.

— Не. Мислих за това. Много. Но както все ми повтаряте, аз вече съм там. Една е достатъчна.

— А две ще са много ли?

Роузи се усмихна.

— Усложнение е. Другата аз ще се радва, че съм тук с родителите си. Някой ще трябва да се грижи за Дженкинс, докато професор Литън е в затвора. Имам живот тук. Понякога си мисля, че не е идеален, но, знаете…

— В такъв случай, по-добре да успеем — каза Анджела. — Хайде. Ще те заведа у дома. Няма какво да правим тук тази вечер, а аз трябва да се измъкна от страната възможно най-бързо. Ще трябва да си събера багажа и да открия паспорта си.

Няколко минути по-късно двете излязоха от къщата, а Анджела заключи старателно.

— Какъв ден — въздъхна тя. — Да видим какви забавления ще ни предложи утрешният.

Джак беше шокиран от състоянието на острова, когато хеликоптерите закръжиха над него, преди да се приземят тежко на площадката. Някога искрящо белите покриви на главната сграда на института бяха осеяни с големи черни дупки; останките на охранителните постове още димяха на лекия бриз, в другия край на острова не бяха догорели огньове, а десетина малки ферибота се показваха килнати от водата, обстреляни и потопени, както бяха вързани за кея. Армията на Олдмантър беше свършила работата си бързо и старателно.

Ремонтните дейности вече течаха. Още при приземяването той видя големи машини, натоварени с оборудването, необходимо за запушване на дупките и възстановяване на електричеството. Най-различни пособия стояха струпани на спретнати купчинки навсякъде. С опитен поглед сканира терена на снижаване, но не успя да види клетки за затворници, нито белези за скоро копани гробове.

Някои вече се бяха върнали на работа под ръководството на новия господар; други бяха напуснали с идеята да намерят най-доброто за себе си. Мястото беше полупразно, тихо, мрачно, липсваше цел. Няколкото десетки души, докарани от Отстъплението, се намираха под охрана.

Джак получи разрешение да види Емили, тъй като беше възстановен на предишната си длъжност и чакаше да бъде преместен в друга част на огромната империя на Олдмантър. Беше му предложено повишение, всичко, от което би могъл да има нужда. Олдмантър беше щедър човек.

— Той ще удържи на думата си — каза ѝ той. — Подготвителните работи са извършени. Все пак още можеш да промениш мнението си.

— Защо бих поискала да го правя?

— Опасно е.

— За хора като нас и тук не е много безопасно.

— Олдмантър откъде разбра къде съм? Как ме откри толкова бързо?

— Много просто. Аз му казах. Беше очевидно, че той ще спечели. Ти щеше да умреш, а също и ние. Изглежда е добър начин да спасиш нещо от разруха.

— Ти ми каза, че документът е стар, а на него каза, че е фалшив.

— Такова впечатление се създава у хора без научна подготовка, предполагам.

— Ханслип казва, че е опасен.

— Но за кого, как мислиш? И какво ще стане с Ханслип?

— Имам позволение да го видя утре.

— Харесах го. Кажи му, че знам какво правя.

— Ще опитам да ви издействам по-добри условия, преди да си тръгна — започна Джак, щом влезе в килията на Ханслип на следващия ден и с погнуса огледа влажните стени и мръсния под. — Няма причина да ви третират така.

— Изчезнах ли? — гласът на Ханслип беше изненадващо ясен за човек, с когото очевидно са се отнасяли зле.

Джак погледна ожулените места, посиненото око, бинтовете по ръцете. Примитивно. Ненавиждаше това.

— Боя се, че да. Токовият удар официално е приписан на терористи и властите реагират с масови арести. Институтът никога не е съществувал, нито пък вие.

Ханслип кимна, за да покаже, че е разбрал.

— Ами ти?

— Олдмантър ми предложи работа. Нямах голям избор, така че я приех. Също така се съгласи да изпрати ренегатите в техен собствен свят в замяна на сътрудничество от страна на Емили Странг. Ще бъде място, където да живеят необезпокоявани.

Той обмисли чутото.

— Разбирам. Защо дойде днес?

— Да се сбогувам, боя се. Ще бъдете разстрелян. А и искам да ви се извиня. Едно от условията на Емили беше да ви предложат шанс да отидете с ренегатите. Олдмантър се съгласи, но после размисли. Бях инструктиран да предам на Емили, че сте отхвърлил предложението.

— Вече лъжеш за Олдмантър? Ще го направиш ли?

— Да. Трябва.

— Осъзнаваш ли колко опасно може да бъде използването на тази машина? А Олдмантър дали осъзнава?

— Нищо не знам. Вие ми казвате, че е опасна, Олдмантър е сигурен, че не е. След като е най-влиятелният човек на планетата, мнението му като че ли надделява. Емили ми каза, че знае какво прави.