Иън Пиърс - Аркадия

— Кой?

— Няма значение.

— Кой е неговият кандидат?

— Нямам представа. Ще трябва просто да изчакаме и да видим.

— Имаш предвид да го оставим на поста му? Това е нелепо.

— Помисли за всичката грешна информация, която можеш да подадеш на руснаците. Помисли за начините, по които пазим сега малкото останали ни хора. Помисли за удоволствието да изчакаш, докато избрания от него кандидат е оповестен и могат да бъдат заловени и двамата.

— Сигурен ли си за това?

— Дори се опитах да не мисля твърде много по темата. Но да. Сигурен съм.

Уинд седеше безутешно на канапето и за пръв път от години изглеждаше, сякаш не може да се справи със ситуацията.

— Съжалявам, Сам. Аз имах повече време да свикна с тази идея от теб. И аз изпитвах уважение към Портмур. Той беше — и по неговия си начин все още е — смел и лоялен. Беше невероятен през войната, но съм сигурен, че той е шпионинът, когото търсим от толкова години. Ако организираш добро разследване, сигурен съм, че ще откриеш достатъчно, за да го потвърдиш.

— Случаят не е добре подплатен.

— За момента. Не би издържал в съда, а ако американците някога открият, че всяка тайна, която са споделяли, веднага е била съобщавана в Москва, никога повече не бихме могли да излезем на публично място с изправена глава.

— И?

— Тихо пенсиониране, рицарско звание, вероятно директорски пост в университета в Кеймбридж в замяна на пълни отчети и главата на протежето му на поднос. В действителност нямаме голям избор. Освен това навремето наистина беше герой. Дължим му го.

Уинд се наведе напред, опрял ръце до устата си.

— Боже господи — каза тихо той. — Кога си открил това?

— Не го подозирах, докато не ми се наложи. Приемах го категорично за най-добрия, упорит и лоялен човек. И той беше такъв, разбира се. Просто лоялен към нещо друго.

— Чудя се къде ли може да е Анджела? — попита Литън, когато след кратко претърсване на къщата не откриха и следа от нея. — Сам, може ли да пратиш някой от хората си зад къщата да погледне дали колата ѝ още е там?

Върнаха се след десетина минути и съобщиха, че няма кола, а само пресни следи от гуми.

— Вероятно ви е чула да идвате и се е бояла от най-лошото. Не е изненадващо, предполагам; вече прекара голяма част от деня в килия, а в момента е доста заета. Може би никога няма да промени мнението си.

— Ще ѝ се извиня коленопреклонно, щом имам тази възможност.

— Само се надявам да не предприеме нещо крайно, като например да изчезне завинаги.

— Как би могла да го стори?

— Много би се изненадал. В момента съм наникъде. Ще трябва да ме закараш у дома, Сам. Не мога да остана тук.

— Но не веднага. Първо трябва да видя Волков или както там му е името. Трябват ми показанията му, както и твоите. Това може да почака. На сутринта ще те кача на влака.

— Съгласен съм — отвърна Литън. — Предполагам, че няколко часа не са чак от такова значение.

Сам изпрати хората си, а Литън се сбогува с леля си и обеща скоро отново да я посети.

— Доведи и очарователното младо момиче. Много е симпатична.

— Ще го направя, стига да мога — обеща той.

После двамата с Уинд тръгнаха в нощта.

— Поне не вали — отбеляза Литън. — Всъщност е доста приятна вечер.

— Няма дълго да е така — измърмори Уинд. — Ще видиш.

Влакът се движеше, а аз седях в слабо осветеното и блажено празно купе и обобщавах изчисленията си. Огромният брой съвпадения, които бяха довели до съществуването на „Почерка на Дявола“ и бяха предотвратили унищожаването му, ме накараха да осъзная, че простото решение вече не е вариант. Не че не можех вероятно да опитам отново, но пресметнах, че случайните събития отново ще попречат на успеха ми. Прецених, че шансовете нещо да се промени са нищожни, почти толкова малки, колкото шансовете компютърната симулация да беше предвидила избягването на атомна война. Всъщност, стигнах до извода, щом минахме през Суиндън, беше твърде вероятно да са напълно идентични, едното да е обърнат образ на другото в микроскопичен размер.

Изпълни ме вълнение. Идеята си я биваше! Сега ако само можех да я разработя и да извърша нужните математически действия, за да свържа двете, щях да получа наистина интересен материал, който да представя пред…

Всъщност, пред кого точно? Никой нямаше да го разбере тук, където беше сега, а и в не твърде далечното бъдеще беше много вероятно всички, които можеха да го разберат, да са унищожени. Бях ли отговорна за това? Трябваше да понеса своя дял от вината. Но (успокоявах се сама) не аз бях създала „Почерка на Дявола“, не се бях постарала да го опазя, нито го бях използвала. Тази страна на нещата не зависеше от мен. За свое удовлетворение в крайна сметка стигнах до извода, че ако фактът, че съм създала Антеруолд, е причина за възникването на атомна война, атомната война същевременно беше генерирала Антеруолд.