Иън Пиърс - Аркадия

Децата нямат особен усет за време; прекалено възрастните също. Те живеят в постоянно сега, което се разпростира до миналото и бъдещето. Следствието предизвиква причина и двете се случват в един момент, без значение дали е вчера или утре. Леля Гърти го усещаше, тъй като придобитата през годините умствена дисциплина започваше да я напуска. Щом човек си дадеше сметка за това, приказките ѝ му се виждаха напълно смислени, макар да предизвикваха леко замайване у мен.

Уви, нямах достатъчно време да си поговорим както трябва; Хенри държеше на думата си. Върна се прашен, но триумфиращ.

— Открих го — каза той. — Точно където предположих.

Беше тънка книжка, подвързана с фина, червена кожа, без надпис, но щом я отворих, разбрах, че е открил точно това, което търсех. Страница след страница в ЦЗОУ шрифт, прецизно изписани на ръка. Бях изумена от майсторството. ЦЗОУ е изключително наситен откъм символи; и най-малката грешка би го превърнала в безсмислици. Изписването на ръка трябва да е отнело години. Въпреки убежденията си изпитах възхищение към Лушън Грейндж или може би съчувствие заради отчаянието, което го беше тласнало към такова начинание. Трябва да е разполагал със съвършено копие в главата си, за да се заеме с подобна задача. Това отговаряше на въпроса кой е използвал компютъра, преди да си тръгна.

Проверих колкото можах, за да се уверя. Всичко беше както трябва; беше добро обобщение на работата ми, с изключение на последния символ, който беше малко странен. Абсорбирах го по всички правила и декодирах, като получих инструкции на обикновен английски. Добиви от реколта и рента, свитъци 27-8.

— Хенри — обърнах се към него. — Какво означава това?

— Каквото е написано, предполагам. В архива има рафтове със счетоводни книжа, подредени по хронологичен ред в съответствие с различните източници на приходи от имението.

— Може ли да погледна?

— Аз ще ида вместо теб, ако искаш.

— Не! — отсякох. — Ти си поприказвай с леля си.

— Както желаеш. Втория етаж, третата врата вдясно. Оставих я отворена. Ако стигнеш до слугинското стълбище, значи си го подминала. Искаш ли да унищожа това впрочем?

— Още не. По-добре първо да разбера за какво се отнася тази препратка. Може да почака малко.

И така, аз тръгнах и оставих „Почерка на Дявола“ на Хенри, който грижливо го прибра в джоба на сакото си. Поредното съвпадение, както разбирате. Спокойно можех да го взема със себе си или да го оставя да го хвърли в камината.

„До всеки заинтересован“ — започваше написаното на лист хартия, който открих след десетминутно търсене. Едно е сигурно за тези аристократи, изключително подредени са, щом става дума за пари.

„Искрено се надявам някой ден човек, способен да разбере това писмо, да го открие и да го прочете. Казвам се Чарлс Литън, макар да приех неговата самоличност преди много десетилетия, когато пристигнах тук. Преди това се казвах Лушън Грейндж и бях администратор първи клас в изследователския институт на Зофани Олдмантър. Ако това не означава нищо за теб, можеш да спреш да четеш още сега.“

Нататък продължаваше с известна нотка на самосъжаление. Грейндж беше написал кода с надеждата някой да го открие и да го върне обратно, макар онова, на което се беше надявал, убеждението, че се намира в паралелна вселена, да не беше точно. Предполагам, че е бил отчаян и е бил готов да се хване за сламка. Докато чета, разбирам защо. Създал си е хубав живот в осемнайсети век и се е адаптирал добре, но въпреки това е бил притеснен.

„Безпокоя се, че програмата за колонизиране ще унищожи коренното население, докато аз още съм тук. Моля всеки, който чете и разбира, да се увери, че съм прехвърлен обратно, преди да бъдат правени подобни опити.“

Това беше последното, което ми трябваше. Програма за изчистване на света, за да бъде на разположение на колонизатори от моето време. Разбира се, че подобна идея би очаровала мегаломан като Олдмантър. Очевидно беше и как точно ще го направи. Олдмантър обичаше парите; щеше да избере най-бързия и евтин вариант и колкото повече проектът напредваше, толкова повече мощ щеше да е необходима. Как се разчиства един свят от населението му бързо и ефективно? Антеруолд беше същинско потвърждение на отговора.

Тогава се случи и следващото значимо съвпадение, последното доказателство, ако щете. На път към вратата чух шум през прозореца, който гледаше към главната алея — някога обградена от дървета, а сега по-скоро буренясал терен. Все пак беше останал малко чакъл, който вдигаше шум и точно това ме накара да погледна какво става. Отвън спряха черна кола и чисто бял ван. Видях от колата да се показва непогрешимата фигура на Сам Уинд.