Иън Пиърс - Аркадия

Резултатът беше, че никой не помръдна. И двамата се снижиха ужасени и погледнаха към перголата. Стрелата навлезе в светлината, чуха се силен удар и свистене и мазето на Литън потъна в пълен мрак. Очевидно не само машината се беше изключила, но беше станало късо съединение в цялата къща. Чън крещеше в агония в тъмнината, което накара Литън да предприеме нещо. Извади кутия кибрит от джоба си и внимателно си проправи път до таблото с бушоните при стълбите.

— Ела да задържиш това, можеш ли? — каза на Роузи. Ръцете ѝ трепереха. — Спокойно — каза ѝ той с изненадващо спокоен тон. — Не обръщай внимание на господин Чън. Не можем да му помогнем, докато не виждаме какво точно правим. Концентрирай се и дръж здраво клечката.

Тя се справи и клечката — по-скоро няколко една след друга — осигуриха достатъчно светлина, че Литън да извади бушона, да намери жичка и да го поправи. След това свали надолу главния шалтер и слабата крушка, висяща по средата на тавана, отново светна.

— Слава богу — каза той. — Сега върви горе и се обади за линейка. Бедният човек трябва да иде в болница. Върви!

Той почти я избута нагоре по стълбите, а след това се захвана с Чън. Раната изглеждаше доста зле, но Литън — който имаше по-опитно око, отколкото му се искаше, — разбра, че не е смъртоносна, стига кървенето скоро да бъдеше спряно. Изтича горе и взе чисти кърпи, коленичи край ранения човек, притисна силно и взе кротко да го успокоява, докато чакаха.

Роузи свърши добра работа. Линейката пристигна бързо и Чън беше поет в техни ръце, след като му беше оказана първа помощ, докато лежеше на мръсния под в мазето. Почти беше изгубил съзнание от болката и шока, но това поне го беше накарало да мълчи.

— Как се случи? — попита шофьорът. — Защо е облечен в маскараден костюм?

Добри въпроси.

— От полицията ще ви обяснят — отговори отсечено Литън. — Боя се, че аз не мога да го направя. Или по-скоро няма. Просто си вършете работата.

След това се обърна към Роузи.

— Трябва да обсъдим доста неща, но не точно сега. Трябва да свърша нещо, а според господин Чън е неотложно. Можеш да се прибереш у дома или да останеш тук. Или ако имаш желание, можеш да придружиш Чън и да видиш дали е добре. Изборът е изцяло твой.

Предвид факта, че Чън току-що се беше опитал да я намушка, Роузи нямаше желание да бъде близо до него.

— Искам да дойда с вас — каза Роузи уплашено.

— Не може. Кое време е?

Тя му каза, че е пладне, нямало го само два часа. Било ѝ трудно да включи отново машината и затова ѝ трябвало малко повече време, отколкото предполагала.

— Само толкова?

— Вие колко време мислехте, че ви е нямало?

— Поне шест часа. Дори повече.

— Какво ще правите сега?

— Преди всичко ще се отърва от този халат. Изглеждам нелепо. След това ще ида в полицията и ще поговоря с детектив сержант Малтби за господин Чън. Освен това трябва да поговоря и с Анджела.

— Какво се случи там? В Антеруолд?

— Всъщност — каза той, след като изчака момент, за да събере мислите си в нещо, което да звучи смислено. — Изиграх ролята на завърнало се божество.

— Майчице.

— Наложи се да ръководя процес, който да изясни кой е убил Теналд.

— Кой решихте, че го е извършил?

— Не го реших аз. Нямах и най-бегла представа. Хенари разреши случая. Бил е Чън. Той е някакъв сътрудник на Анджела. Поне така твърди. О, а Анджела идва от бъдещето.

— Това го знам — каза тя, макар да не беше чак толкова интересно. — Как съм аз? Имам предвид другото ми аз?

— Преди Чън да се намеси, буквално цъфтеше, мила моя. Здрава, самоуверена и доста властна. Изглеждаше силно решена да се омъжиш за Памархон, а и той ми се видя запленен от теб, така че съм сигурен, че ще живеете щастливо до края на дните си.

— О! Това е хубаво!

— Памархон е пълно копие на един от бившите ми студенти. Ако има и неговия характер, бихте си паснали много добре.

— Значи не искам да се върна?

— Не. Боя се, че двамата с теб се разделихме при доста лоши обстоятелства заради това. Точно по тази причина искам да поговоря с Анджела.

— Хенари прилича на вас, знаете това.

— Да. Малко се засрамих от това. Джей прилича забележително на друг мой ученик. Гонтал е пълно олицетворение на неприятен учител по химия, който даде име на котката ми. Антрос беше ефрейтор в армията по време на войната. На практика изглежда всички са извлечени от паметта ми. Беше много странно. Слава богу, че поне не срещнах Хитлер. Все пак си мисля, че наистина трябва да си идеш у дома.