Иън Пиърс - Аркадия

— Сбъркала е?

— Не. Онова момиче е объркало всичко, а като че ли и вие не помогнахте особено.

— Роузи? Как?

— Тя е влязла. Поздравяваш и ти отвръщат — нещо, което иначе не биха направили. Причина и следствие, виждате. Всеки, който поздравява, трябва да е истински. Трябва да има родители, баби и дядовци и всичко останало. Това момиче е накарало застиналия експеримент да се размърда и да започне да се развива, а това води до създаване на връзки между минало и бъдеще. Когато аз дойдох, следствията се бяха разпространили вече доста надалеч. Сега е ясно, че шоковите вълни са достигнали още по-нататък.

— Този ваш Антеруолд е бил създаден като изкуствен свят без каквито и да е връзки; може да се каже, че съществуването му е било ограничено в мехур. Ако продължи да съществува, акумулирането на причини ще го свърже с по-ранни моменти във вселената, а ефектите ще го свържат и с последния момент във вселената. Тогава ще има два различни варианта на бъдеще, а според Анджела е възможно да съществува само едно. Другите съществуват само потенциално. Затова или този свят съществува, или моят. Ако този съществува, нашият не може. Това ще е най-тежката катастрофа в историята на човечеството.

— Наистина? — попита Литън и се огледа наоколо. — Със сигурност? Създадох го така, че да бъде мирно и спокойно място. Не могат да причинят кой знае колко вреда с мечове и стрели.

— Точно така, мечове и стрели. Моят свят става несигурен, колкото и жесток и изпълнен с насилие да е. Тази ваша аркадианска идилия изисква масово унищожение на почти цялото човечество и стотици години нещастие и отчаяние. Изградена е върху трупове.

— Що за безсмислица! Не съм предвиждал нищо подобно.

— Напротив. Щом Анджела го е създала като действително място, то е трябвало да установи някаква връзка с вашето настояще, минало или бъдеще. Вие сте избрали бъдеще.

— Как?

— Ядат домати и картофи, които са се появили на острова чак след 1600-та година. Дал сте им митологията на гигантите. Знаят за бактериите, макар да са забравили подробностите. Още много неща. Погледнете това място. Сравнено с вашето време е примитивно в технологично отношение. Изгубило е много от инженерното изкуство, знае се малко за химията. Няма бетон, нито масово използване на камъка. Според логична екстраполация по начина на развитие съществува само един начин това да се случи.

— И той е?

— Масово преселение, което връща технологичното развитие в начална точка. Война, професоре. Ядрена. Ето го фундаменталното доказателство, че този ваш свят е в бъдещето. Все още части от страната са опасни заради заплаха от радиация. Прекарах две години, пътувайки, и проверих откритията си многократно.

— И в кой отрязък от времето се намираме сега?

— Трудно е да се каже. Периодът, който наричат Изгнанието, когато по-голямата част от света измира, изглежда е продължил около двеста години. Достатъчно дълго и най-тежката радиация да се разсее, заразите да отшумят и горите да пораснат отново. Доколкото мога да преценя, след като проучих останките от Завръщането, случило се е преди векове. Значи около шестстотин години след вас, но това е само грубо предположение. Мога да направя по-прецизна оценка с прилично оборудване.

— Кога е започнала тази война?

— Също е трудно да се определи, но е след момента, в който Анджела е създала това място, и преди употребата на ядреното оръжие да излезе от контрол. Най-близкото ми предположение е около втората половина на двайсети век. Знам само, че ако Анджела се кани да изключи това нещо, трябва да се махнем оттук.

— Какво ще се случи след това?

— Тя ще дръпне щепсела. Никой тук няма да разбере. Не е като да убиеш хора. Антеруолд няма да съществува и ние също няма да сме съществували, освен във вашето съзнание. И така трябва да бъде; тогава историята няма да има алтернатива и ще върви към моето бъдеще, а това е избягване на катастрофата.

— Ами Роузи?

— Тя трябва да напусне Антеруолд. На всяка цена. Иначе Анджела няма да може да изключи машината.

— Може да не поиска.

— Тогава ще трябва да я накарате.

На Литън никак не му хареса. Ако онова, което му казваше този човек, беше истина — а той беше чул и видял толкова абсурдни неща, че вече не можеше да прецени кое е разумно и кое не, — значи имаше вероятност да е прав.

— Ето я, идва — каза Чън. — Моля ви, направете каквото ви помолих. Това е най-сериозното нещо, което някой някога е искал от вас.

Розалинд се задаваше откъм дърветата, махаше весело с изражение на дълбоко щастие.