Иън Пиърс - Аркадия

— Никога няма да бъдеш такава.

— Много мило, но не ми отговори.

— Ако изобщо би било възможно да те искам повече от преди, то е така. Разбира се, че е така.

— Беше изрядно граматически. Браво. В такъв случай се договорихме.

Стана ѝ много приятно от последните му думи, но не искаше той да види сълзите на щастие и облекчение, които напълниха очите ѝ. Прикри чувствата си, като се хвърли към него и обгърна врата му. Стояха така известно време и накрая той се отдръпна.

— Очаква ме работа — каза ѝ.

— Аз по-добре да се връщам при олтара. Обещах.

— Искаш ли компания?

— Ще се справя. Ти върви на онова събрание.

Той стоя загледан в нея, докато не се изгуби от поглед на път към олтара и продължи по пътя си. Беше направил едва няколко крачки и зърна лейди Катрин.

— Изглежда ти дължа извинение — каза Памархон, когато приближи.

— По-малко от това, което аз ти дължа.

— Тогава нека всеки от нас приеме съжалението на другия и бързо да разрешим проблема.

Вървяха заедно известно време, преди Памархон да се сети.

— Беше ми поръчано да ти предам нещо. Нямам представа какво означава.

— Тогава го кажи.

— Той ми каза да ти предам, че за тайната ти трябва да се плати. Какво имаше предвид?

— Че трябва да се откажа от Уилдън и да призная теб — отговори тихо Катрин.

— Защо?

— Теналд откри, че не съм от знатно потекло. Бях и съм измамница и той щеше позорно да ме прогони. Това е тайната ми, същата, която Хенари щеше да разкрие, ако беше твой защитник. Затова Изгнаника го освободи от тази задача.

— Ти си самозванка?

— Да. Сега, след като го знаеш, не мога да се изправя срещу теб, дори и да искам. Ще се оттегля. Моля те само да проявиш добрина и да запазиш тайната ми.

— Не мисля, че е имал предвид такава цена — каза Памархон. — Защо иначе щеше да кара Гонтал да говори? Не защити само Хенари, а и теб. Убеден съм, че друго е имал на ум. Той иска ти да продължиш да управляваш Уилдън.

— Няма как да го знаеш.

— Той е наясно какво ми е по сърце. Че копнея да пътувам, да видя неща, невиждани досега от друг, а не мога да го направя, ако съм обвързан тук. Ти трябва да управляваш Уилдън, а в замяна искам да се грижиш за хората ми. Те ме последваха и аз им дължа това. Точно за такава цена говореше той.

— Колко са те?

— Около шестстотин, ако броиш жените и децата.

Тя се отдаде без бавене на пресмятания, поредното доказателство, че е делова жена.

— Ще трябва да разширя границите на владението, да изсека малко гори — обърна се към Памархон. — Дали ще се установят? Дали ще се откажат от живота в гората?

— Повечето да. На другите ще трябва да помогнеш според волята им. Не искам да бъдат преследвани или да живеят в крайна бедност.

— Ще трябва да останеш известно време. Не биха ми се доверили, а аз не ги познавам и разбирам. Ще се наложи да помогнеш.

— Договорихме се.

— След това ще се грижа за тях, както си го правил ти и както се грижа за всички останали. Сигурен ли си, че това е искал да каже и че това искаш ти?

Но Памархон беше застинал на място. Внимателно хвана Катрин за ръката, за да спре и тя.

Той докосна с пръст устните си.

— Щом кажа нещо, прави точно каквото съм казал — каза той толкова тихо, че тя едва го чу. — Не се съмнявай в мен и не се колебай.

Катрин не чуваше нищо, но знаеше, че Памархон умее да различава звуци, които не означават нищо за нея.

— Насам — прошепна той. — Бързо!

Стисна я за ръката и я помъкна към дърветата встрани от пътеката.

Катрин го последва, без да задава въпроси и пазеше тишина, очевидно точно това се искаше от нея. Той спря, накара я да застане пред него, поведе я внимателно, като се стараеше да не вдига твърде много шум, а после я дръпна на земята.

— Войници — заяви той. — Поне дванайсет. Не са от моите, а предполагам, че и твои не са. Вдигат твърде много шум за хора, свикнали с гората.

— Сигурен ли си?

— Да. Това е причината още да съм жив. Не допускам грешки за такива неща. Не помръдвай и с един мускул.

— Трябва да дишам.

— Налага ли се? — той я погледна, ухили ѝ се окуражително и изчезна.

Шмугна се в зеленината толкова внимателно, че дори клечка не се чу, не изпука клонче и листо не изшумоля. Катрин се сгуши и се заослушва напрегнато; в далечината долови гласове, викове и потропване на метал. Памархон се беше оказал прав. Нямаше начин да са нейните хора.

По-нататъшните ѝ мисли бяха прекъснати от елегантното му, едва ли не деликатно завръщане до нея.