Иън Пиърс - Аркадия

— Оставих нещата на него — провикна се тя. — Скоро всичко трябва да е уредено — тя изтича и силно прегърна Литън. — Толкова много ви благодаря! Бяхте блестящ! Аз не бих се справила. Така бързо навлязохте в положението!

— Благодаря. Не че имах голям избор. Беше по-лесно да повярвам, отколкото обратното.

— Знам. Напълно забравяш за дома.

— Така… — започна той. По-добре беше да го свърши веднага. — За дома. Трябва да поговоря с теб по този въпрос. Изглежда пътят към дома ще се отвори съвсем скоро и вероятно ще бъде за последен път. Няма да има друг шанс.

— О, професоре! Не! Не още!

— Съжалявам. Не ме карай да обяснявам, тъй като знаеш, че не мога. Колегата на Анджела — тук той махна с ръка към Чън — ме уверява, че е така. Това е господин Александър Чън между другото.

Розалинд погледна Чън, който се усмихна унило.

— Неин колега?

— Да. Той казва, че трябва да вървим, и то спешно, защото в противен случай ще се случат ужасни неща. Освен това, помисли за родителите си — продължи той. — Помисли за приятелите си, за семейството. За Дженкинс. За мен. На всички ужасно ще ни липсваш.

Тя прехапа устната си, за да престане да трепери, а след това неохотно кимна и по бузите ѝ се затъркаляха сълзи.

— Предполагам, че е така — промълви, — но наистина ли се налага да си отидем толкова скоро? Сега или никога?

— Сега или никога. Съжалявам.

Моментът беше идеален; веднага щом слънцето се потопи в клоните на дърветата и светлината бързо започна да избледнява, Розалинд чу познатото тихо бучене и на същото място, както преди, се появи синкава светлина, изникна просто така. И все пак този път тя не забърза към нея. Какво можеше да направи? Да живее в измислен свят или въпреки всичките си грешки и провали да се върне при родителите си в истинския си живот?

Разбира се, че трябваше да тръгне. Не ще и дума, но ѝ се искаше да може да остане още малко! Да види света с Памархон, да пътува до екзотични места, да открие неща, за които никой не го е грижа. Тя избърса сълзите и се изправи. Не се прегърбвай, Роузи. Дамите не се прегърбват.

Радваше се, че тук няма никой; ако Памархон беше с нея, трябваше да се сбогуват. Тя знаеше, че една дума, един негов поглед, щяха да я накарат да размисли. Значи така трябваше да бъде. Вдигни брадичка, Роузи.

Пое дълбоко дъх и пристъпи напред, за да надникне към светлината, да свикнат очите ѝ, за да вижда по-ясно.

Спря и сърцето ѝ заби още по-лудо от преди. Какво ставаше, за бога…?

— Професоре! — извика тя през рамо. — Професоре! Елате да видите!

Литън забърза напред, разтревожен от треперенето в гласа ѝ.

— Вижте! Това…?

Роузи сочеше през светлината съм себе си.

— Да. Трудно е да се обясни… Това си ти.

— Какво искате да кажете? Как може да съм аз?

— Как бих могъл да знам. Има две „ти“. Едната се прибра у дома, а другата е останала тук. Поне така ми казаха.

— Невъзможно е.

— Ти мислиш така, но аз разговарях и с двете ви. Всъщност, аз съм единственият, който го е правил. Много странно преживяване.

Розалинд беше пребледняла.

— Това е ужасно.

— Не е чак толкова зле. И двете сте напълно нормални и щастливи.

— Аз знам ли за мен?

— Да. Макар да се стараеш да останеш в тайна. Не искаше да разстройваш себе си.

— Ами ако все пак се върна у дома? Кой ще спи в леглото ми? Какво ще кажат родителите ми?

— Знам, че е трудно.

— Трудно? Повече от трудно е. Ами всички тези безсмислици, които ми наговорихте? За родителите и приятелите ми? Колко много съм щяла да им липсвам. Няма да им липсвам. Опитахте се да ме изиграете. Всичко сте знаели. Как може да сте толкова нечестен?

— Всъщност…

— Реших, че трябва да се върна заради вас. Но сега… Не. Не. Вие ме излъгахте. Няма да тръгна. Нищо, което ми кажете, няма да ме накара да размисля. Там нямат нужда от мен. А и какъв живот ме чака, като ще трябва да деля всичко? Каква се очаква да бъда? Отдавна изгубена близначка?

— Това ще даде възможност на Анджела да изключи…

— Да изключи…? Какво ще изключва?

Въпросът остана без отговор, тъй като бурният протест на Чън ги прекъсна.

— Не може да седите и да си приказвате — заяви той. — Няма време за губене. Трябва да вървим. Няма да остане отворено дълго.

— Не сме приключили — заяви натъртено Розалинд.

— Ако не тръгнем сега…

— Просто ще трябва да почака.

— Господин Литън, преминете бързо.

— Не мисля…

— Тръгвайте! — кресна Чън. — Вероятно остават само секунди. Бързо!