Иън Пиърс - Аркадия

— Ще ми се повече неща да са оцелели. От нас.

— Ще останеш изненадан какво могат да открият, ако потърсят. Помисли си колко много е оцеляло от средновековието. Вероятно е там, просто трябва да потърсят на подходящото място. Бог знае какво могат да открият в онази твоя История, ако я прочетат внимателно. А и, разбира се, Роузи е там да им помага. Съвсем скоро ще им разкаже за Шекспир и „Юлий Цезар“.

— Направил съм Катрин така, че да прилича на теб.

— Наистина ли?

— Да. Тя ме изненада. Просто бях нахвърлил образа ѝ, а тя прие вида на основна фигура в истинския ми живот.

— Поласкана съм. Доколко прилича на мен?

— Не сте еднакви; далеч не, но се забелязват общи черти. Всичко, което се случи там, беше заради нея, а аз не бях измислил нищо от него. Беше странно.

Анджела взе един завой с тревожна скорост, а после каза:

— Интересно. Да знаеш, че според мен не бива да се връщаш в Антеруолд.

— Нямам и желание. Освен това, мислех, че искаш да го изключиш.

— Не знам дали мога. Единственото, което съм в състояние да сторя, е да променя условията, за да предотвратя използването на оригиналната машина. Ако се справя, тогава предшестващите събития ще се променят. С малко късмет след това няма да създавам Антеруолд или Роузи няма да влиза в него. Ако това се случи, ние така и няма да разберем, естествено, защото нищо от това няма да се е случило. Настоящото пътуване има за цел да открия дали е възможно.

— Как?

— Искам да видя, дали ще е възможно да унищожа „Почерка на Дявола“. Ако не успея, ще трябва да помисля отново.

— Знаеш ли кое е наистина странно? — каза Хенри, след като реши, че не може да подмине забележката просто така.

— В сравнение с…?

— Четох ръкопис на свой колега, Пърсимън. Той описва представата си за идеалното технократско общество. Адът на земята.

— И?

— Той е доста глупав, но е предрекъл бъдещето забележително добре. Кошмарът, който е измислил, необичайно много напомня този, който описвате вие с Чън.

Анджела дълго не продума.

— Така значи — каза накрая тя. — Опитваш се да ми докараш главоболие.

Гълъбите в огромното входно фоайе наистина убедиха Анджела, че Хенри ѝ е казал истината, когато описа къщата на пралеля си като полуизоставена. Беше готова да оспори единствено думата „полу“. Леля му Гърти се вписваше идеално, макар да приличаше повече на героиня от готически роман, отколкото на действителна личност. Беше облечена в раздърпана кадифена дреха, носеше огромен свещник и миришеше така, сякаш не се е къпала от месеци. Косата ѝ беше тънка и чорлава, а говорът ѝ странен.

Хенри все пак се радваше да я види. Прегърна я силно, а тя огледа Анджела, тикна свещите буквално в лицето ѝ и присви очи.

— Хубавица, а? — изкряка. — Истинско разнообразие. Да поправиш водопровода ли си дошъл?

— Не, лельо. Само да взема малко стара хартия — обясни Хенри, наведен към ухото ѝ.

— Спряха да я доставят. Казват, че не си плащам сметките.

— Ръкописи, мила. Не вестници.

— Можеш да почетеш по време на закуска като чичо си Джоузеф. Видя ли се вече с него?

— Той почина през 1928 година.

— Наистина ли?

— Да. Падна с колата си от една скала, спомняш ли си?

Тя поклати глава.

— Кажи му да бъде по-внимателен, щом го видиш.

— Обещавам. Сега върви да поседнеш и си сипи един хубав джин. Искам само да се кача и да взема нещата, които ми трябват. Боя се, че после ще трябва да тръгвам. Двамата с Анджела малко бързаме.

— Анджела?

— Това е Анджела.

Тя отново я изгледа.

— Хубавица, а? Истинско разнообразие.

— Брей! — възкликна Анджела и последва Хенри през вратата.

— Много е сладка и искрено я обичам, но ми се завива свят, щом прекарам половин час с нея.

— Права е за чичо Джоузеф, да знаеш.

— Не започвай!

Хенри ме остави да се занимавам с леля му и изчезна нагоре по стълбите при семейния архив. Щяло да отнеме, каза, само няколко минути.

Странно, но винаги съм намирала компанията на старците за успокояваща. Онова, което на тази ужасна възраст се оценява като деменция, сенилност или още по-лошо, всъщност е значителна стъпка напред, която приближава съзнанието ни по-точно до реалността, отколкото нормалното ни състояние.

Леля Гърти не можеше да направи разлика между 1928 година и сега. Чичо Джоузеф беше мъртъв и жив. С други думи тя беше доловила небитието на времето. Най-общо казано, съзнанието ни създава напълно изкуствен ред в този свят. Това е единственият начин, по който толкова неадекватен инструмент като мозъка ни може да функционира. Не може да се справи със сложните връзки на реалността, затова опростява всичко доколкото е възможно, поставя събитията в изкуствен ред, за да може да се заеме с тях постепенно вместо едновременно, както би трябвало. Този подход към интерпретиране на нещата е заучен, подобно на начина, по който мозъкът ни обръща образите, достигнали до ретината ни наопаки, за да може да ги осмисли.