Иън Пиърс - Аркадия

Не беше добре. Щяха да почукат, Хенри щеше да отвори, те щяха да открият „Почерка на Дявола“ и да си помислят, че е някакъв код за комуникиране със Съветския съюз. Въображението на Сам Уинд винаги е било ограничено. Нямаше да мога да го унищожа. Беше му писано да оцелее. Или вероятността налагаше по-скоро да просъществува.

Не можех просто да споря по темата. Нямах намерение да се връщам в затвора само заради удовлетворението да демонстрирам, че историята не може да се повлияе значително само от действията на един човек. Все още исках да докажа, че не е вярно. Не можех да направя особено много за Хенри, но можех поне да спася себе си.

Отидох на пръсти до стълбището в другия край на коридора, което водеше долу до старата кухня и щом чух със задоволство, че Хенри беше дал воля на приказливостта на леля Гърти, се измъкнах тихичко през входа за доставчиците; прекосих тревната площ към най-близките дървета, а след това заобиколих до пътя, където бяхме оставили колата. Карах до Хиърфорд, оставих я в странична уличка и взех влака до Оксфорд.

Колите, които пристигнаха, докато Литън чакаше Анджела да слезе, бяха много тихи, трябваше да го признае. Когато входният звънец прозвуча, той седеше нищо неподозиращ срещу леля си и се опитваше да открие смисъл във все по-странното ѝ бърборене. Вероятно затова не беше нащрек както обикновено.

Навремето никога нямаше да успеят да го хванат така лесно.

Той погледна през прозореца. Малката хайка, предвождана от Сам Уинд, вече беше пред вратата, мрачна и решителна. Нямаше какво толкова да се направи; беше твърде стар за гимнастически упражнения, а и съзнанието му беше заето от други неща. Влетяха един по един, но Литън вече безмълвно се връщаше в дневната.

— Гостите ни за вечеря! — изписка леля Гърти. — Подранили са!

Сам не ѝ обърна внимание.

— Боя се, че всичко свърши, Хенри — заяви той.

— Боя се, че е така. Разочарован съм от теб, Сам, да биеш толкова път, след като имаш да вършиш по-важни неща.

— За какво дойде тук?

Литън извади тънката книжка от джоба си.

— Няма да ти се стори особено бляскаво.

Сам го погледна.

— Какво е това, по дяволите?

— Виж сега. Предполагам, ще си помислиш, че е някой неразбираем код. Не е. Поне не такъв, какъвто на теб ти се иска.

— Кога стана съветски шпионин, Хенри? По време на войната или преди това?

— Каква първосигнална идея — каза меко Литън. — Сериозно съм обиден.

— Години на изтичане на информация и предателства. Ти беше недосегаем, златното момче на Портмур през войната. Никой никога не те е подозирал, беше така защитен от неговата аура. Възрастта, приятелю. Трябваше да се откажеш още преди години.

— Вероятно си прав за това — отбеляза Литън.

— Последното доказателство беше появата на онзи човек и нападението над Волков.

— Виждам, че много си мислил. Някъде далеч ли възнамеряваш да ме пратиш?

— Да.

— В такъв случай, преди да тръгнем, Сам Уинд, бих искал да разменим няколко думи насаме, ако не възразяваш. Няма да отнеме много време.

Уинд го изгледа с подозрение, а после кимна.

— Мисля, че прозорците на кабинета все още имат стъкла. Ако приятелите ти останат тук…

Литън поведе Уинд през вратата, а после в стаята от другата страна на коридора.

— Бедният приятел. Половин час с Гърти и ще бъде готов да замине за Москва.

Стаята беше тъмна, студена и мръсна. Навремето беше принадлежала на чичо му и на Литън му се струваше, че все още се долавят последните кълбенца дим от лулата, която беше изпушил — странна бленда с аромат на череша, приготвена специално за него от собственик на магазин за тютюневи изделия в Холборн. Литън застана до камината — защо и той не знаеше, не беше палена от години. Тук прачичо му обичаше да седи и да критикува неправдите, предизвикани от профсъюзите, социалистите, германците или всеки, който бе събудил гнева му.

— И така. Седни и слушай, ако обичаш. Няма да се бавя, а след това можеш да предприемеш каквито действия искаш. Вярваш, че съм отговорен за нещо. Ти реши да отведеш Волков, а аз незабавно съм потърсил помощ от съветското посолство и то набързо е организирало опит за покушение. Или може би е бил Чън. Доста странно поведение, не мислиш ли? Може и да съм позагубил форма, но не съм толкова зле, че да не съм в състояние да убия Волков още в мига, в който го зърнах в Париж.

— Волков е в болница с куршум в тялото.

— Е, как е горкият човек?

— Ще оцелее. Извади голям късмет.