Иън Пиърс - Аркадия

После самата стая притъмня, виждаше се само синята светлина, ритмично пулсираща.

Обикновено прехвърлянето беше мигновено; в един момент субектът беше тук, а в следващия го нямаше. Не беше достатъчно добро; от маркетинговия отдел бяха настояли за нещо по-зрелищно и драматично. Може ли да го продължите още? Нужно ни е усещане за пътешествие, нещо по-вълнуващо от включване и изключване на електрическа крушка.

Можеше да се направи, но само чрез поддържане на доброволеца в състояние на изкуствено несъществуване през това време. Докато електричеството преминава през системата, тя не можеше да остане в подобна продължителна несигурност; можеха да добавят светлинни ефекти, да преместят камерите към угрижените лица на техниците, да добавят коментар, който да става все по-интензивен до момента, в който напрежението се прекъснеше и пътешественикът — както се предполагаше — достигаше до своята дестинация. Светлината отново щеше да бъде включена, за да покаже съвършено празния подиум. Пак не беше кой знае какво, но беше по-добре от нищо. Накрая всичко беше организирано. Прехвърлянето щеше да се проточи според изискванията. Не казаха на Емили, за да не я обезпокояват излишно. Процедурата се нуждаеше от усмивката ѝ.

Олдмантър наблюдаваше отстрани; беше задвижил нещата и се радваше, че може да остави техническите операции на другите. Щом театралностите започнаха, той стана нетърпелив и тръгна към стаята надолу по коридора, в която се намираше по-малката и стара машина, тази използвана по времето на Ханслип. Върху подложката за преминаване нямаше друго освен черна метална сфера с диаметър малко повече от шейсет сантиметра. Джак го придружаваше; беше инструктиран да се погрижи никой друг да не влиза.

— Реших, че може да пожелаеш да видиш това — каза Олдмантър, щом се озоваха вътре. — Тук днес ще се извърши по-сериозният експеримент.

— А какво беше това в другия край на коридора?

— Малко публичност. Изпращането на момичето няма да постигне нищо. Все пак изглеждаше добре и ще докосне сърцата на хората.

— Тогава какво е това?

— Това, господин Мур, е атомна бомба. Нямате представа колко е трудно да се сдобиеш с такава. Охраняват ги много строго, както може би си представяте. Малка е, но за беда това е максималната интензивност, с която може да се справи това устройство. Изпращането на всякакъв вид метали изисква огромни количества енергия. На света, боя се, му предстои поредният огромен електрически срив — той се обърна към Джак с усмивка. — Тези терористи, а? Дързостта им няма граници.

— Какво ще правите с нея? Каква е идеята?

Олдмантър се усмихна.

— Ще разчистим света за колонизиране. Може също да започнем да тестваме практичността.

— С бомба?

— Само една. Можем да разчитаме на обитателите да свършат останалото. По-евтино е, както разбирате. В противен случай ще трябва да продължим нататък и ще ни струва повече.

— Надявам се да не я изпращате в същия свят, в който отиде Емили?

— За беда ще се наложи — каза той с леко съжаление в гласа. — Има малка техническа спънка и в момента можем да достигнем само до една вселена. Никой не знае защо, но докато не решим проблема, нищо не можем да направим.

— Ще бъде убита.

— Не. Решихме да я изпратим по-напред. Никой досега не го е правил, а един от нашите колонизатори отчаяно копнее да разбере дали е възможно. Ако е възможна комуникация между световете, трябва да я установим, в случай че може да се осъществи прехвърляне в бъдеще. Тя ще отиде толкова далеч, колкото позволява наличната мощност.

— Значи я излъгахте?

— Казах, че ще транспортирам ренегатите в различен свят и ще го направя. Не съм казал, че ще ги пращам в същата времева зона, нито съм се съгласявал да не пращам атомна бомба.

— Къде се е озовала?

— Все още никъде, доколкото разбирам. Ще пристигне, щом мощта в нейното съоръжение прекъсне. Това ще се случи след около десет минути, след приключването на този експеримент. В момента, тя се намира в изумително състояние на несъществуване. Сега, ако ме извините…

Влезе техник с лист хартия в ръце.

— Списъкът с вариантите, сър, за финалното ви одобрение. Ще бъдем готови след пет минути.

Олдмантър взе листа хартия и го погледна небрежно. Берлин, октомври 1962 година; Лондон, ноември 1983 година; Калкута, май 1990 година; Пекин, юли 2018 година.

— Кое е за предпочитане?

— Анализите показват, че всички са идеални. Може да изберете който вариант желаете.