Александра Бракен - Пасажер

Aswaak… Драките?

— Наистина ли астролабията създава проходи? — обади се неочаквано София — Мислех, че просто ги разчита.

Ще ти отговоря, ако и ти ми отговориш на един въпрос, помисли си Ета, но в този момент се сети за Николас и внезапно осъзна, че може би няма да се наложи да манипулира София. Не и при положение, че истината бе на нейна страна.

— Да. Сайръс иска да създаде проход назад във времето, до един определен момент, които ще му позволи да спаси първата си съпруга, без да изгуби богатството и контрола си върху останалите кланове. Но ще унищожи бъдещето ни, сигурна съм, за да изгради нещо, което му се струва по-важно. Не можеш да му позволиш да се сдобие с такава власт.

— О, нямам никакво намерение да му я дам — отвърна София. — Особено сега, когато знам колко е могъща — благодаря ти за сведенията, между другото. Господи, това е невероятно. Сега не само ще мога да му натрия носа, но и да му съсипя живота.

— София... — опита се да я прекъсне Ета, но момичето не млъкваше, разтреперано от вълнение.

— Та това е наи-могъщият инструмент на света. Пътешествениците и пазителите не просто ще застанат на моя страна, а буквално ще коленичат пред мен. Няма нужда да му ставам наследник — мога да се върна назад във времето и да го елиминирам от пейзажа.

Ета зяпна от изненада.

— Наистина ли би го убила?

— Не и преди да се разкае, задето не ме избра — отвърна благо София. — Искам да се гърчи, да види как се издигам, докато тои самият пропада. Така че не се тревожи, миличка. Сайръс няма да промени бъдещето ти. Защото аз ще го изпреваря.

След близо седем часа люшкане в такт с бавните крачки на камилата, Ета бе впрегнала цялото си внимание върху това да не падне, та не забеляза веднага, че в пустошта започва да се появява рехава растителност. Ако през първата част от пътуването пустинята и се бе сторила гола и пуста, то през последната имаше чувството, че е попаднала сред разпилените, оглозгани и изсъхнали кости на света, които бавно се превръщат в прах. Очите и не спираха да сълзят от свирепите лъчи на слънцето, които се лееха от безоблачното синьо небе.

Но ето че в далечината започнаха да се очертават постройки. Не самият град, а полуразрушената крепост на един от съседните хълмове. Останките, брулени от вятъра и пясъка в продължение на хиляда години, изглежда, бяха с римски произход — море от колони и стотици стълбове, които сякаш подпираха небето.

В съседство зеленееше оазис — гъста горичка, която изглеждаше особено странно на фона на оголената земя, простираща се на мили във всяка посока. Но когато насочиха камилите към градчето, Ета видя следи от проломи, а също и няколко канала.

Яздеики между руините, протегнала шия, за да разгледа изрязаните в колоните фигури, на Ета не и беше трудно да си представи колко великолепен е бил градът в разцвета на величието си.

Хасан бе нарекъл този град една от наи-смаиващите спирки по древните търговски пътища между Изтока и Запада, старателно култивирана скъпоценност, която се оказала обречена на разруха и упадък с възникването на нови цивилизации и прокарването на нови маршрути. Зърна амфитеатър и огромна, висока сграда, която навярно бе някакъв храм, но като цяло стояха единствено основите на сградите. Отпечатъците им.

— Е? — обади се София и препречи пътя на Ета с камилата си. Деизи, както Ета наричаше своето животно, изръмжа сърдито и затанцува от нетърпение.

— Е какво? — тросна и се Ета и нагласи наново качулката си. Слънцето бе достигнало наи-високата си точка и прежуряше главата и, което и напомняше, че трябва непрекъснато да пие вода от полупразния мях.

— Каква е следата? Къде да я търсим?

Излъжи я — каза си Ета. — Вече стигнахте, нямаш нужда от тях , а и тя едва ли ще размисли. Можеш сама да я потърсиш... Само дето не беше изключено София да я изпревари, ако се разделят, и Ета да се окаже твърде далече, за да я спре.

Значи Ще се наложи да прибягна до крайния вариант — помисли си тя нещастно. Наясно бе колко много зависеше от решението и и едва удържаше сълзите на горчивото разочарование. Нямаше как да спаси и себе си, и бъдещето си, и майка си. През нощта се бе мятала будна часове наред, мъчеики се да си представи какво бъдеще ще се опита да създаде Сайръс, когато сложи ръка на астролабията. Опитала се бе да си внуши, че София е по-малкото зло от двете. Но истината бе, че София бе бомба със закъснител — въпрос на време бе избухливият нрав и нетърпението да помрачат съзнанието и с непредсказуеми последици. А тогава астролабията наи-вероятно щеше да се озове в лапите на Айрънуд.