Александра Бракен - Пасажер

София огледа набързо втория етаж и продължи към третия, а устните и се свиха отвратено. Защо? Защото астролабията с нечуваните й сили не я чакаше насред залата, та да се спъне в нея?

Ета спря на втория етаж и остави пазителите да я подминат. Глухите им гласове отскачаха от стените и се връщаха към нея и тя усети как в корема и отново се загнездва остро чувство на безпокоиство. София като че ли им вярваше безрезервно, но на Ета и се искаше да им бе наредила да изчакат отвън, при камилите.

Малко прозорче пропускаше топла светлина, която заливаше тясното помещение. Ета пристъпи вътре и поспря за миг, колкото да укроти бесния ритъм на пулса си. Надникна през прозореца, огледа се за някакъв знак от майка си.

А когато се обърна, се оказа лице в лице с кичесто дърво.

Изненаданият вик се откъсна от устата и, преди да успее да се спре. И понеже нямаше какво да го спре или погълне, звукът догони София, която кръстосваше горния етаж и ръсеше мазилка от тавана. София дотича, останала без дъх.

— Какво има?

Две от стените на втория етаж бяха осеяни с ниши, досущ както в долното помещение. Единствената разлика бе, че плочите с бюстовете на обитателите им си бяха по местата. И макар много от лицата да бяха разрушени — липсваха носове, ръце и цели части от черепите, каменният релеф пред Ета бе почти непокътнат и изобразяваше познатите очертания на дърво. Самата плоча бе с един нюанс по-светла от останалите — уж като другите, но не съвсем.

Всяка подробност от това дърво — от извитите надолу клони, гъсто обрасли с листа, до леката извивка на дънера, — всичко съответстваше на герба върху дневника на майка й.

— Нищо — опита се да излъже Ета. — Прелетя птица и...

София не и обърна внимание, острият и поглед обходи внимателно стаята и се спря на издяланото в камъка дърво.

— Ето го! Семеиния знак на Линдън! — лицето и светна, подразненото и изражение в миг се смени със силна възбуда. В този миг Ета разбра защо хората казват, че очите са прозорец към душата — София изглеждаше готова да смъкне плочата с голи ръце.

Пазителите извадиха ножове и се захванаха да дълбаят около ръбовете на плочата, та да могат да я измъкнат от тясното и легло. Плочата се сгромоляса на пода и гербът на семеиството и се разби на парчета с оглушителен трясък. Зад плочата нямаше саркофаг — това стана ясно още щом пазителите се опитаха да я изчоплят. Имаше само камък, които да я придържа да не хлътне навътре, но не беше толкова голям, че Ета да не може да го изтегли сама.

Двете със София надникнаха вътре и Ета забеляза нещо изпъкнало в десния ъгъл.

— Ти я извади — нареди и София. — Ако проклетата ти майка е заложила капан и първият, които бръкне, остане без ръка, не искам да съм аз.

Ета завъртя подигравателно очи и като изрече кратка молитва наум, пъхна ръка в отвора, протегна се колкото можеше по-навътре и сграбчи краичето на опърпания плат, с които бе обвит предметът. Дръпна го към себе си и като си пое рязко дъх, извади прашното вързопче от избелял лен и го разви.

София я избута с рамо, дръпна предмета от ръцете и и го стисна здраво.

Астролабията бе по-голяма, отколкото бе очаквала — два пъти колкото свитите и юмруци. Годините ни наи-малко не бяха замъглили златния и блясък. Плоският диск улови светлината от прозореца и я пръсна из цялата зала. По ръба се виждаха знаци като на циферблат. Ета проточи шия, за да огледа красиво гравираната задна част.

София се взираше смаяно в астролабията, сяка не можеше да повярва, че действително я бе намерила, и едва дишаше.

Ета също.

Краят трябва да е окончателен.

Нищо чудно да се окажеше окончателен и за самата нея.

— Хайде — каза тя. — Дай ми я. Ще ти покажа как действа.

Неясното чувство, което я бе жегнало преди малко, се завърна и нахлу във вените и. Въздухът сякаш вибрираше, кожата и изтръпна и всичките и косми настръхнаха, докато накрая всяко нервно окончание в тялото й запя в същия тон.

— Толкова усилия заради тая... — София поклати глава и пусна астролабията в протегнатата ръка на Ета. — Хаиде да те видя, накарай я да работи.

Ета кимна и стисна зъби, докато преценяваше вариантите. Накрая внимателно, съвсем бавно, положи астролабията върху залетия от светлина каменен под и приклекна до нея. Скрити под гънките на робата й пръстите й напипаха остър камък и го стиснаха здраво.

— Действай, Линдън! — изръмжа София.

— С наи-голямо удоволствие — отвърна Ета и преди София да успее да реагира, удари златното лице на астролабията с камъка.