Александра Бракен - Пасажер

— Какво значение има? — сопна се София с обичаината си невъзмутимост. — Давай да действаме. Ужасно пече.

Започнаха с една от не толкова внушителните гробници вляво — построена бе в самия склон на хълма, а входът и бе полузатрупан с пясък. София разрита пясъка с крак и се пъхна вътре, като се взираше в камъните в краката си за някаква следа. Навярно за знак, че отдолу бе заровено нещо.

Ета обаче не откъсваше очи от стените.

Стените бяха покрити с рисунки, стенописите още красяха мазилката, избелелите им цветове все още личаха. Заобиколени бяха от мъже и жени, облечени в роби. Чертите на някои бяха разядени от времето, останали бяха само очертанията на фигурите им и пищната релефна украса под тях. По колоните се катереха изрисувани лози, листата им — все още яркозелени. По стените летяха богове или ангели, извисяваха се към тавана, боядисан така, че да изглежда като облицован със зелени и червени плочки. Или пък... Ета присви очи. Може би действително бяха плочки?

Не си дошла да разглеждаш забележителности — напомни си тя. — Престани да си губиш времето.

На равни интервали между стенописите се виждаха квадратни отвори, изрязани в стената, нещо като дълбоки ниши. Някои бяха запечатани с дебели каменни плочи. Други зееха отворени.

— За какво са тези? — попита тя София, като докосна една от плочите. Дланта и изглеждаше съвсем малка на фона на масивния камък.

София се обърна и повтори въпроса на един от пазителите. Изслуша бързия отговор и го предаде на Ета:

— Там слагали ковчезите и телата, в тия отвори — поясни тя. — После ги затваряли с плочи, но както виждаш, някой ги е махнал. Най-вероятно крадци и разбойници.

Това като че бе основното за всички гробници — вътре вече нямаше почти нищо, което да бъде видяно, камо ли откраднато. Няколкото ниски, подобни на скамеики саркофази, на които се натъкнаха, бяха разбити, капаците им бяха избутани на земята и вътре се виждаха само побелели кости. Един или два изглеждаха по-запазени, та София и пазителите сметнаха, че ще си струва да приложат груба сила, за да смъкнат капаците.

— Вече са ги оглозгали — възмути се София и в злобата си ритна една от стените. — Майка ти е пълна глупачка да я скрие точно тук, където всеки може да я намери.

— Майка ми може да е много неща — отвърна равно Ета, — но не бих я нарекла глупачка. Нямаше да я остави тук, ако е смятала, че има опасност някой да я задигне.

Но още докато го изричаше, усети, че я жегва съмнение. Вече два часа пълзяха в тъмнината с единствения си фенер в търсене на тайни отделения и коридори, които не съществуваха. Обиколиха дори няколкото пещери между града и кулите, но и там намериха само саркофази.

Ета разтри чело и въздъхна дълбоко. Единият от пазителите каза нещо на София, която му се сопна подразнено.

— Какво пък сега? — попита Ета.

— Казва, че на запад имало още гробници — преведе София, — а после сме можели да огледаме храмовете в града.

На Ета не и се вярваше, че майка и ще остави астролабията в самия град — не и при положение, че в покрайнините живееха хора.

— Да проверим гробниците — предложи тя.

— Трябваше вече да сме я намерили — изръмжа София и тръгна към камилите.

— Ще я намерим — успокои я Ета. — Мама не би я скрила някъде, където да е невъзможно да бъде открита.

Ета въздъхна и се опита да накара Деизи да мирува, та да се покатери на гърба и. Останалите просто перваха камилите си по главата или муцуната и ги принуждаваха да клекнат. Деизи бе в обичаиното си лошо настроение, но поне този път не се опита да изтръска Ета от себе си като да бе муха.

Навлязоха в хълмовете, заобикалящи града. Този път Ета знаеше за какво да се оглежда и очите й мигом различиха високите гробници. Множеството изглеждаха в по-лошо състояние от онези, които вече бяха обходили, но имаше една, която изглеждаше почти непокътната, поне отвън. Непрекъснато притегляше вниманието й, макар София да я побутваше към най-близката.

— Ето онази — каза Ета и усети как по гръбнака и пролазва странна тръпка.

— Добре — съгласи се София и свирна с уста, за да повика пазителите.

Ако не друго, Ета се оказа права за едно — гробницата действително бе в по-добро състояние от останалите.

Основната зала бе дълга, стигаше чак до отсрещната стена и бе украсена с пет бюста на мъже и жени. Бюстовете гледаха към нишите в стената, които също бяха повече на брои, отколкото в разгледаните досега гробници. Като видя, че са разпечатани и вътре няма нищо освен прахоляк, София тръгна по тесните стъпала вляво от входа и едва не си пукна главата в изрисувания каменен таван. Ета я последва, но побърза да се опре в стената за равновесие.