Александра Бракен - Пасажер

Точно когато бе на път да се примири, че София ще ги принуди да яздят през цялата нощ, в далечината изникна групичка бледи, ниски сгради.

— Карятеин — обяви София с видимо облекчение и избърса потта от лицето си с ръкав.

— Колко още има до Палмира? — попита Ета и с мъка се свлече от мокрия кон. Бедното животно едва си държеше главата изправена и видимо затрепери, когато Ета и пазителят го освободиха от тежестта си и тръгнаха пеш към селцето.

— Около един ден път на север — отвърна София. — Искам да продължим веднага щом си набавим вода, но нашите славни пазители смятат, че трябва да опитаме да заменим конете за камили.

На Ета подобно решение и се струваше доста разумно — камилите бяха в състояние да издържат дни наред без вода.

— Как се казват?

— Камилите ли? Откъде, по дяволите, да знам?

Тя шегуваше ли се?

— Пазителите! — Ета посочи двамата мъже, които си говореха тихичко на няколко крачки пред тях.

— Защо? Да не си решила да им пишеш благодарствени писма?

— Всъщност няма значение — изсъска Ета през стиснати зъби.

И без това я вълнуваха далеч по-важни неща. Майка и. Астролабията. Николас. Дори дебютът. Онзи познат пламък припламна в сърцето и при мисълта за цигулката и мигом изпепели страха и опасенията, че с майка и са обречени на вечно бягство. Искаше да свири — отчасти заради Алис, а също и заради Николас, които така искаше да я чуе, но наи-вече за да може отново да вземе бъдещето си в свои ръце, да решава сама.

В Карятеин бяха наизлезли мъже — разговаряха помежду си, пушеха наргилета, зяпаха залеза. Привлякоха нечии и друг любопитен поглед, докато следваха единия от пазителите през лабиринта от избелени от слънцето улички към кервансарая, както го нарече София, или иначе казано, хан, предлагащ подслон за уморени пътници и техните животни.

А също и вода. Чиста, прохладна вода. Ета облиза напуканите си устни. Изпила бе последната глътка вода от мяха преди повече от час.

— Чух мъжете да споменават някакви горещи минерални извори. Като че ли надушвам сяра, а ти? — обади се София и подуши вечерния въздух.

— О — отвърна любезно Ета, — аз пък реших, че миризмата се носи от теб.

София й се усмихна злобно.

— Жалко, че няма да можеш да се поосвежиш. Изглеждаш така, сякаш теб сме яздили до тук — просъска тя.

Макар и с отмалели ръце, сякаш към всяка от китките и бе привързана тежест, Ета все пак събра сили да вдигне среден пръст, макар и зад гърба на София.

Кервансараят представляваше проста квадратна построика, подобна на укрепление. Фасадата и бе опасана от безброи колони и арки, а между тях се отваряше голяма порта, през която тъкмо преминаваха група мъже и няколко непокорни камили.

Отвътре изскочиха две момчета, за да вкарат конете им в двора, където ги посрещна възпълен мъж с подпухнало лице и хубава червена роба. Мъжът се обърна към пазителите, но те явно го уведомиха, че София е тази, която държи кесията, понеже мъжът се впусна в дълги извинения на три различни езика, преди София да благоволи да му отговори на арабски.

Кервансараят бе разделен на две части — горен етаж, на които спяха пътниците, и двор, където нощуваха камилите, конете и стоките.

Пристигналият преди тях керван тъкмо бе приключил с разтоварването на стоките и разпрягането на животните. След вечерната молитва мъжете се смесиха с останалите пътници и захванаха да показват стоки, наизвадиха храна.

Вътре бе с пет-шест градуса по-прохладно, отколкото навън. Свикнала с богатите украси, типични и за наи-бедните къщи, Ета с изненада установи, че стаята бе гола като пещера. Нямаше дори врата, а само завеса.

— Така. Ето ти одеяло — София й подаде един вързоп.

Както можеше да се очаква, след като бе прекарало цял ден вързано за гърба на коня, одеялото миришеше точно толкова неприятно колкото и самата Ета.

— Влизаи — нареди и София, когато спряха пред стаята, която щяха да делят. Придружителите им влязоха в съседната. Ета чу как пускат дисагите си на земята, сетне долови шумолене на плат — явно вадеха завивки.

Тя го разпростря върху пода и се приготви да разположи натъртеното си тяло върху твърдата земя.

Поне сме в безопасност — помисли си тя, сетне се поправи, — засега.

— В онази торба има храна — София посочи платнената торба, която бе хвърлила до стената. — Отивам да проверя дали ще можем да сменим конете.

Ета изчака, докато София изчезна зад завесата, и с мъка се завлече до торбата. Извади шепа смокини и откъсна комат хляб колкото юмрука си. Излапа ги набързо и посегна за още. Откъм съседната стая се чу как един от пазителите се изправя в отговор на виковете на София и с недоволно ръмжене се запътва към двора.