Александра Бракен - Пасажер

Ета рязко доиде на себе си, но не заради друсането на галопиращия кон, нито заради болката от впитото в китките и въже. Събудиха я прохладната утринна мъглица и уханието на портокалов цвят, понесено от ветреца.

Отвори лекичко едното си око и мигом и се догади — от люшкането на седлото и от влажното, горещо тяло зад гърба и. Всеки път, когато усетеше чуждия дъх в тила си, стомахът и се усукваше в такт с пулсиращата болка в дясното слепоочие. Ръцете и бяха вързани, та не можеше да опипа главата си, но беше сигурна, че цицината е поне с размерите на планината зад тях.

Напуснаха Дамаск през поредица от горички, провираики се между строините редици дървета. Златната линия на хоризонта пламтеше точно отпред и Ета разбра защо Хасан бе нарекъл пустинята безмилостна красавица. От такова разстояние, обагрен от изгряващото слънце, пясъкът приличаше на разтопено злато. Но този оттенък подсказваше за нещо далеч по-зловещо — за неиното безплодие.

— Охо, будна си.

Пръстите и се вкопчиха в седлото, Ета се обърна бавно и се намръщи.

— Съжалявам.

Когато излезе от стаята на Николас, за да потърси лекар или Хасан, или въобще някои, които да потвърди, че треската му утихва, в първия момент не видя облегната на стената фигура. София я повика по име, но Ета въпреки това реши, че халюцинира, дотолкова смазана от умора се чувстваше.

Но не. София стоеше встрани, облечена в антерия и шалвари в кремаво и златисто, а главата и бе наклонена настрани по типичния за нея арогантен начин.

Какво правиш тук? — едва успя да промълви от изненада Ета.

— Не си глупава — отвърна София. — Можеш и сама да си отговориш. Тук съм, за да ти помогна да си довършиш задачата.

Въпреки това, объркана и преуморена, Ета се бе усъмнила. Нямаше начин София да ги намери, освен ако не ги беше следвала по петите — не само през Дамаск, но и през всички проходи. Или... Ако някак бе успяла да се добере до докладите на пазителите, изпращани до Айрънуд, в които навярно пишеше къде и кога са ги видели.

— За момента не смятам да тръгвам — отвърна Ета.

Лицето на София зад булото се изопна.

— Опасявах се, че ще кажеш нещо такова.

Последва остра болка, сетне. нищо.

И сега — това.

— Съжалявам за грубото отношение — каза София, като изравни коня си с неиния. Копитата вдигнаха облак прах във въздуха и за миг София се скри от погледа и. — Но просто нямаме време — продължи тя без сянка от разкаяние. — Стана ми ясно, че нямаш намерение да тръгнеш скоро, а додето успеех да те убедя, щяхме да сме преполовили пътя до Палмира.

Ета поизправи гръб и се опита да изблъска с лакът мъжа зад гърба си.

— Откъде знаеш за Палмира?

— Накарах пазителите да ви проследят из пазара и да поразпитат. Арабинът, които ви придружаваше, споменал закъде ще пътувате на търговеца на мехове. Доста е небрежен — София сви рамене.

Накарах пазителите да те проследят из пазара.

Ета се извъртя в седлото и ужасът я удари като юмрук в корема. Лицето на мъжа бе цялото в подутини и синини, устната му бе разцепена, а погледът — гневен.

Това бяха същите онези мъже, които се бяха опитали да я отвлекат. Единият бе намушкал Николас. Под кожата на Ета шупна нажежена до бяло ярост и тя бясно се заизвива.

— Престани! — тросна се София. — И без това се принудих да му платя двоино, за да язди с теб — вярата му, видиш ли, не му позволявала да докосва жена, с която нямал кръвна връзка. Така че не си играй с търпението им.

Ета стисна зъби.

— Не е трябвало да го поставяш в такова неловко положение. Колко невъзпитано от твоя страна.

Мъжът я изгледа с такова отвращение, че Ета се уплаши да не я ударят отново.

— Ти ли... — заекна Ета. — Ти ли ги нае да убият Николас?

— Какви ги дрънкаш? — ноздрите на София се разшириха от гняв. — Ако деиствително някои е нападнал онова копеле, със сигурност не е един от нас.

Ета се почувства така, сякаш ледена ръка изтри всички емоции от лицето й. Тя зяпна изумена.

Ти там ли беше?

— На пазара? Естествено, че не. Претърсвах стаята — онази, до която води проходът, докато вас тримата ви нямаше. Защо? Какви ги дрънкаш?

Хватката около талията на Ета се стегна толкова силно, че ребрата и изпукаха. В гърба и се впи нещо остро и Ета разбра, че я предупреждават да мълчи.

Защо искаха да мълчи? Нима се страхуваха от гнева на София, ако разбере, че са превишили правомощията си и простъпката им стигне до ушите на Великия господар?