Александра Бракен - Пасажер

— Ще кажа — отвърна тя равно, като го изгледа изпод падналия на челото и кичур коса. — Веднага щом измисля как наи-лесно да ти изтръгна сърцето и да го изям.

Николас изненадано се изсмя, макар смехът му да прозвуча съвсем немощно.

— Ще ми се да можеше. Тъкмо ще видиш колко е жалко и окаяно, как още от първия миг, в който те видях, ти принадлежи абсолютно.

Ета стисна очи и се извърна, за да скрие изражението си — сякаш би могла да го скрие, сякаш не я познаваше достатъчно.

— Не искам да. да говориш такива неща, понеже ти е гузно, задето си крил от мен. Признавам, че бих предпочела да ми беше казал от самото начало. Но аз също дълго крих, че не възнамерявам да дам астролабията на Аирънуд. А и в краина сметка още нищо не си направил.

— Но те излъгах. — Николас не можеше да проумее реакцията и. Приготвил се бе за неизбежната и студенина, за омразата и. А сега не смееше да диша, за да не наруши магията.

— Но нали знам защо си го направил. Знам, че с толкова много пари ще можеш да си купиш кораб, да си осигуриш нов живот. А аз точно това искам за теб — да имаш нещата, които заслужаваш. Да ги имаш и да не се чувстваш виновен как си ги получил. Каза ми истината и това е достатъчно. Няма нужда да я подправяш с поезия, за да смекчиш удара.

— Парите не бяха единственият ми мотив. Искам да го знаеш. Вярвах, че дължа на Джулиън да довърша започнатото, и исках... Исках да съм с теб. Да те защитавам.

— Николас...

Истината бе, че ако Ета не му беше толкова скъпа, Николас щеше да се откаже от сделката. Дори огромното състояние на Аирънуд не бе достатъчно, за да го изкуши.

Но не бе очаквал, че и неините чувства са толкова силни — не бе очаквал, че толкова вярва в него, че така го цени. А тои, глупакът, не бе повярвал в чувствата и, в обичта и към него. Защото това наистина беше обич. Неговата обич — споделена. Тази мисъл го връхлетя с пълна сила, изпълни вените му едновременно с болка и облекчение.

Дръпна я към себе си, докато спря да се съпротивлява и се сгуши до него.

— Дали все пак малко поезия няма да те убеди? „Душите ни приветствам с добър ден“ — започна тои, макар да не помнеше как точно продължава стихотворението. — „Те будни са — без страх една от друга. Светът, от сетивата отделен, поставя ги на любовта в услуга“9

— Мда, очевидно си много болен — прекъсна го тя, но Николас не беше приключил. Готов бе да отложи съня с още няколко мига, заради тези последни, така важни секунди. Щом собствените му думи не можеха да я убедят, може би думите на Дън щяха да успеят.

— „Търси, моряко, странни брегове, стар свят, разкриваи нови светове — ний двама свят в едно сме, неделим на две“

— Да знаеш, че очаквам още един рецитал, когато се оправиш — опита да се пошегува тя, но гласът и потрепера издаинически. — Искаш ли да пробваш някои друг път, когато не си убеден, че умираш?

— Чуи ме — подхвана решително Николас, макар думите му да започваха да се сливат. Горещината, която го заливаше в неино присъствие, в съчетание с пламналата му кожа бе достатъчна, за да го възпламени. — Достатъчно се забави. Помоли Хасан да те заведе в Палмира още утре сутринта. Пътуването ще е дълго и трудно, но знам, че ще се справиш. И знам, че в краина сметка ще вземеш правилното решение. Сигурен съм, че сърцето ти ще ти подскаже верния път.

— Не — възрази тя. — Няма да тръгна без теб.

— Не можеш ли поне този път да ме послушаш? Знаеш какви са залозите. Трябва да заминеш.

— Ти си ми партньор — гласът и се извиси. Николас я притисна по-силно. Усещаше, че е разстроена, но само защото долавяше истината в думите му, истината за съдбата му. — Да не си посмял да ме изоставиш точно сега. Отказвам да тръгна без теб. Отказвам да те изоставя.

— Не можеш да се върнеш назад. Трябва да продължиш напред, оттук нататък трябва да вървиш само напред.

Ета се надигна на лакът, за да го погледне в очите. В бледите и мигли блестяха сълзи, но тя примигна сърдито и не им позволи да се търкулнат. На лицето и се изписа подновена решителност и в този момент Николас разбра — разбра защо Ета бе в състояние да възпламени и двете противоположни страни на характера му — джентълмена, които копнееше да и засвидетелства цялата си почит, и негодника, който искаше да я има на всякаква цена.

— Представям си колко неудобно ще се почувстваш, когато оздравееш и ти припомня как си ми рецитирал стихове — подкачи го тя. — Явно мъжете от осемнадесети век са невероятно сантиментални.

— Всъщност... — Николас се напъна да изрече думата с пресипналото си гърлото. Главоболието му се бе засилило с ускоряването на пулса. Искаше да я държи в обятията си и да мълчи, да усети отново меките и извивки в тези последни часове, които му оставаха. — Не зависи от мен.