Александра Бракен - Пасажер

— Роуз! — викна тя. — Моля те, искам само да поговорим.

Тълпата се пръсна, чу се женски писък, но Ета виждаше само лицето пред себе си, изопнатото му изражение, чертите — остри като ножовете, които се продаваха на пазара.

— Можеш да кажеш на Хенри или на Сайръс, или за когото там работиш, че никога няма да я намерят — изсъска Роуз с такъв твърд акцент, че Ета с мъка я разбра.

— За астролабията ли говориш? — попита тя. — Не се опитвам да те спра, кълна се.

Чифт ръце я вдигнаха от земята и последното, което видя, преди булото да се смъкне над очите и, бе Роуз, която отстъпваше назад с разширени очи.

— Пуснете ме! — викна Ета, напълно дезориентирана. Някои я вдигна и я преметна през рамо. — Николас, спри я!

Но когато си пое въздух със залепнало за устните и езика и було, заслепена от плата и разпиляната си коса, долови особена миризма. Николас винаги миришеше на море, на сапун и на кедрово дърво. А сега, притисната грубо върху нечие рамо, надушваше само миризмата на камила, на животно.

Онзи, които я носеше, зави рязко надясно и в същия момент се понесоха нови уплашени викове. Чу се звук от разцепено дърво, сетне нещо се разби на пода. Секунда по-късно над града прозвуча призивът за молитва.

Внезапно я заля гореща слънчева светлина и светът пламна в червено под затворените и клепачи. Ръцете и бяха приклещени под тялото и, притиснати в нечии рамене. Тя се заизвива като обезумяла, зарита с крака, но виковете и не се чуваха, заглушени от омоталия се около главата й плат.

Отвличат ме.

Кракът и намери някакво по-меко място и мъжът се свлече на колене. Ета се изтърколи върху нагорещените камъни, но едва успя да се надигне на ръце и крака, когато силен ритник в главата я запрати обратно на земята. Устата и се напълни с прах и мръсотия и песъчинките заскърцаха между зъбите и, докато се опитваше да изпълзи настрани. Пред очите и всичко играеше в черно и бяло, така че едва виждаше окървавената си ръка на фона на бледите камъни.

Откъм гърба й се чу яростен рев и въздухът сякаш се раздвижи.

Ета отново се строполи напред, но поне успя да дръпне булото от лицето си. Пред очите и Николас се хвърли и блъсна с рамо единия от брадатите мъже, които бе забелязала по-рано.

Насъбраха се хора — някои започваха да се молят, други предпочетоха да зяпат как Николас халосва с юмрук лицето на единия мъж, а вторият се хвърля на гърба му. Ръката на втория нападател изчезна в диплите на робата на Николас, които изкрещя сърдито^ отметна глава назад и успя да го избута.

Никои не се завтече да му помогне, докато Хасан не изскочи от пазара и не се разкрещя за помощ. Но дотогава двамината в черните роби вече бяха на крака. Ета така и не разбра как, но след секунда вече се бяха изгубили сред тълпата, погнати от еничарите.

— Ета! Ета! — Николас падна на колене пред нея, дишаики тежко като ковашки мях. — Направиха ли ти нещо?

Но преди пресъхналата и уста да успее да изрече някакъв отговор, Николас се олюля и примигна изненадано. Ета протегна ръка, сграбчи го за лакътя, за да го задържи, а другата и ръка литна към страната му, където се разстилаше голямо петно яркочервена кръв.

— Не — изрева тя, — не, не! Николас.

Дори не успя да го подхване и той се свлече на земята.

Николас разбра колко е загазил, когато установи, че не усеща болка в раната. В главата му се въртяха накъсани спомени от последните няколко часа като разпилени от вятъра цветчета жасмин. Нима всичко се бе случило само преди часове? Невъзможно. Вече беше тъмно. Нищо чудно да бяха изминали цели дни, а тои не можеше да изплува от дълбините на ужасния, лепкав сън, за да разбере какво става.

Някъде над него се носеха меки гласове. Меки ръце отместиха превръзката около ребрата му, за да прегледат раната. Парче мек плат попи горещата пот от челото му. Ето това не бе очаквал — колко меко ще е докосването на смъртта. Струваше му се някак нечестно да си иде без борба. Да му бъде отнета възможността да гори, да се противи, да крещи срещу смъртта до последния си дъх. Нима нямаше право поне на това? Или му се струваше нечестно само защото през целия си живот се бе борил като грешен дявол? Да си отиде съвсем безмълвно... тази мисъл легна върху гърдите му, притисна го така, че му стана още по-трудно да диша.

Може бе по-добре да поразсъждава върху този въпрос, когато не е толкова уморен.

Точно така.

Мястото, в което го бяха довели, миришеше на пръст. Чуваше постоянното шумолене на тихи стъпки и гласове. Макар да познаваше езика, му бе е невъзможно да се съсредоточи заради бученето на кръвта в ушите му. Болница ли бе това? При първия допир на светлина върху клепачите му, Николас се насили да отвори очи.